Двата въпроса, на които този филм отговаря – интересно ли е да си влюбен в операционна система – Не! Заслужава ли Скарлет Йохансон номинация за „Оскар“ само за гласа на Саманта – Да!
След края на филма аз и приятелките ми се спогледахме, все още зашеметени и примигващи от светлината, неуверени дали видяното ни е харесало. Всъщност сме изглеждали точно като Тиодор – героят на филма - който през повечето време разговаряше със себе си, вперил невиждащ поглед в пространството и напълно неориентиран в света. Ако някой има съмнение, че Хоакин Финикс е актьорът, който може да изнесе двучасов филм абсолютно сам, разговаряйки с въздуха – „Тя“ е доказателство, че Хоакин може всичко.[[more]]Историята не излиза извън рамките на вече известното за филма – един самотно живеещ и емоционално объркан писател се влюбва в операционната си система, която е изкуствен интелект на име Саманта със секси глас. Любовната им история си има развръзка и финал, а чувствата им са взаимни. И ако в нещо си личи невероятният талант и усет за човешките емоции на Спайк Джоунз, то е именно в особеното чувство, с което зрителят наблюдава случващото се на екрана – уж е любов, уж всичко си е както трябва – емоции, смях и дори семейни приятели, обаче… нещо липсва. И някак си не липсва на екрана, а именно у зрителите, които до края не могат да преборят лекото си недоумение и неудобство.
Финалът е ясен за всички. И не защото вътрешният ни живот е толкова сложен, че е непонятен за една машина. Напротив – дори когато машините започнат да ни разбират изцяло, да ни подкрепят и опонират като истински хора, никога няма да можем да облегнем глава на рамото им в тъмнината на салона и така да покажем всичко – обич, привързаност и удоволствие от споделеното време. Не ходете на този филм сами!
