Изкуство

"Херкулес", 2014 - един изненадващ филм

Първоначално изобщо не бях очарована от факта, че ролята на Херкулес се изпълнява, както се оказа, от Дуен „Скалата” Джонсън, но той направи един зрял и емоционален Херкулес и ме убеди в историята.

"Херкулес", 2014 - един изненадващ филм

Помня първия път, когато се докоснах до древногръцката митология – един ден майка ми реши да ме запознае с тази съкровищница от магически истории, отмъстителни богини, полубожествени човеци и неописуеми чудовища. Отвори напосоки дебелата черна книга и ми прочете първата й попаднала история. В нея Зевс гони една девойка, а тя за да попадне в ръцете му, се обръща за помощ към някоя богиня, не помня коя, и тя я превръща в плачеща върба. В такава се превърнах и аз, смутена до безкрай от тъжния край, на какъвто не бях свикнала. В детските приказки, които дотогава четяхме с мама, лошите винаги си намираха майстора, а невинните девойки – принца. Това, което искам да кажа, че древногръцкият епос изобилства с несправедливости, защото такъв е и животът.

Във филма на Брет Ратнър „Херкулес” очаквах да видя пресъздадени някои от легендарните му подвизи, някои от които – като прочистването на Авгиевите обори - са останали живи и до днес, ако не друго, поне като фигура на речта. Очаквах да видя една отмъстителна Хера, един могъщ Зевс и поне една хидра. Вместо това видях една човешка история, за силата на един човек, който е силен, не защото божественият му баща му помага, а защото намира сили да си повярва сам. Е, имаше го Немейският лъв, имаше го Цербер, имаше и намек за кентаври – все магически същества, без която древна Гърция е като скандинавския епос  без чука на Тор. Но те не бяха основното. В тази своя човечност „Херкулес” ми напомни филмовата версия на библейската история на Ной, което е добре. И никак не ми напомни на екранизациите по историята на Тезей /”Сблъсъкът на титаните” например/, което също е добре.[[more]]Първоначално изобщо не бях очарована от факта, че ролята на Херкулес се изпълнява, както се оказа, от Дуен „Скалата” Джонсън, но той направи един зрял и емоционален Херкулес и ме убеди в историята. На моменти, трябва да призная, баталните сцени ми дойдоха в повече, а ние от първите кадри на „Гладиатор” досега не сме видели кой знае какво различно в тях. Хепиенд, разбира се, имаше, малко в разрез с философията на истинските гръцки митове, но аз нямах нищо против това. Както с лека ръка простих и някои особено смешни неточности в историческата, географската или антропологична картинка – и много по-лоши неща сме виждали.