Лица

Фотографът Димитър Караниколов и умението да пътуваш с еднопосочен билет

Архитект по образование, визуален артист по свое определение, Димитър Караниколов сам е избрал да живее в София, вместо в Лондон, и сам е избрал свободата да прави това, което му носи удоволствие

С Димитър Караниколов се срещнах на живо покрай очарователната акция Ivan Vazov Open, но преди това бях срещала негови фотографии. Именно „срещала“ – като да видиш на улицата твой познат, запътил се нанякъде. Когато опознах Димитър и неговата работа, осъзнах, че неговите творби наистина са се запътили нанякъде. Когато той ги пусне, те тръгват по широкия бял свят, срещат се с хората и им говорят.

Архитект по образование, визуален артист по свое определение, Димитър Караниколов сам е избрал да живее в София, вместо в Лондон, и сам е избрал свободата да прави това, което му носи удоволствие.

 

Как стана така, че един архитект, живял и работил в Англия, сега живее в София и снима по целия свят?

Ами, аз съм завършил архитектура в София, след това заминах за Лондон, където почнах да работя в една много голяма корпоративна архитектурна фирма, но студентските ми мечти бързо се сринаха. Човек, когато е тук, си мечтае как се случват нещата някъде по света, има една идея и може цял живот тая мечта да го крепи. Аз обаче отидох в епицентъра на събитията и се разочаровах. Работих за Норман Фостър, за едно от най-големите студиа. То е мечта за всеки студент да стигне до такъв офис и много хора ходят там само за да си го сложат в CV-то за няколко месеца. То е като казарма. Това е най-близкото усещане до казарма, което съм имал. Издържах година и половина, а сега се занимавам с нещо много близко – архитектурна визуализация. И всъщност това ми е daytime job, така да се каже.

Тоест визуализираш проектите на други хора?

Да, ние работим с много големи архитектурни студиа като техни подизпълнители, те ни дават чертежи, а ние сме по-скоро концептуални визуализатори. До голяма степен е доста креативно, защото работим в много по-ранен етап с архитекта. Един вид това е реклама в архитектурата. Работим със Заха Хадид, с Норман Фостър и пр.

Вие сте уеб базирани, тоест няма значение къде сте физически.

Толкова е динамичен бизнесът, че няма време за срещи на живо. Всичко се случва онлайн и с телефонни разговори и аз в един момент осъзнах, че всичко, което правя там, мога да го правя и от България.

А защо се прибра все пак? Някакъв сантимент ли, носталгия?

Заради слънцето. Аз винаги отговарям така, това е най-простото нещо всъщност и по това се различават нациите и цивилизациите. И това ти определя абсолютно всичко, гледайки храната, културата, манталитета. Просто Лондон е много северен град, има 60 слънчеви дена в годината, което е много малко, и е безкраен град. За да излезеш от Лондон, ти трябват седмици подготовка, 1 – 2 часа пътуваш и все е град...

Има и нещо друго – всичко там е една матрица. Мен на втората година в офиса ми казаха: „Много добре се справяш, сега ще ти увеличим заплатата, след 5 години ще станеш associate, след 10 години ще станеш associate partner, след 15 години ще станеш partner, тогава вече ти ще започнеш да печелиш процент. И ако искаш, можем да дискутираме сега и пенсионното ти осигуряване“. Моят живот явно е ясен, нали. Аз просто трябва да го изживея... Някои хора са свикнали в такава среда – да знаят, че всичко им е планирано, мен това ме ужасява. Аз никога не планирам нищо и дори когато пътувам, винаги пътувам с еднопосочен билет. Ако ми хареса, оставам, ако не ми хареса – отивам някъде другаде. Аз не знам какво ще правя в следващите няколко часа и просто тук има едно чувство за свобода.

Какво друго ти харесва тук?

Ние не сме нито Западният свят, нито Третият свят... Някъде по средата сме. Ето, "Ориент Експрес", когато е пътувал, Виена е първото място, на което се усеща Ориентът, а пък София е последното място, на което се усеща Европа. Оттук на изток и на юг вече не е Европа. Ние сме наистина на тази граница, тя е вкоренена в душата ни по някакъв начин. Да, стандартът там е висок, но лайфстайлът е много нисък. Тук лайфстайлът е в пъти по-висок и въпреки всичко кофти, въпреки политиката, въпреки новините, въпреки всичко, животът е в пъти по-цветен, по-свободен и по-готин.

Добре, но има все пак някои, които много ни тежат на душата в България.

Аз съм тук само физически, не работя с български компании. Българската бизнес култура е ориенталска бизнес култура – ти пращаш някакъв имейл, те ти отговарят след 2 седмици, че са в почивка и че след 2 седмици ще могат да ти отговорят...

А какво помага срещу този манталитет?

Има още...


Шансът на човек да живее нормално в България, е да се внедри в някаква среда, да ходи в едни заведения, на едни места на морето и да си движи в някакъв bubble от хора. Всеки опит да излезеш от този bubble е голям риск...

Да се сблъскаш челно с действителността.

Да, просто човек трябва да си намери достатъчно голям bubble. Гледам да ме вълнуват теми, които са по-космически, които са над нещата. И това ме пази sane. Ако се вглъбя много в реалността, ставам много лабилен.

Фотографията, предполагам, ти дава такава възможност.

Ами, да, фотографията да. Концепцията за архитектура е, че тя е някакъв микс между това да си практичен и да си креативен, затова се кандидатства с математика и с рисуване, т.е. ти трябва да имаш развити и двете полукълба, а това въобще не е така. Всъщност архитектурата е може би за мен 80% практика и бизнес, счетоводство, ако щете, и наредби и много малък процент креативност, може и да е 2%. И всъщност аз осъзнах на много късен етап, че когато си дизайнер – независимо дали си архитектурен дизайнер, уеб дизайнер, фешън дизайнер, какъвто и дизайнер да си – ти работиш по brief, т.е. някой ти казва какво да направиш.

Аз искам да работя по моя си brief. А в един момент просто си казах, че ми е по-важно да имам повече свободно време, отколкото да имам повече пари. Времето всъщност е най-ценното нещо, което имаш.

Тук отново се връщаме към темата за качеството на живот...

Да, ако бях останал в UK да работя, там СЕО-тата на тези компании имат 20 почивни дни в годината. Ти можеш да отидеш в най-скъпия хотел на Малдивите, но това са 20 почивни дни! А за мен тоя баланс е много важен и аз някак си в момента съм успял така да ги направя нещата, че половината от времето да мога да правя мои си неща, които не са комерсиални – и фотографията е такова нещо. И такива малки глупости като проекта с Иван Вазов.

Какво обичаш да снимаш – видях фотографии на природа, на градове, на паметници, на храмове, на хора...

Нямам тема. Повечето фотографи или артисти си хващат една тема и я разработват, на мен всичко ми е интересно. Отидох на един workshop през 2015-а – всъщност аз снимам по-сериозно от 2015-а, което не е толкова много време – в Монголия с един много известен travel фотограф и там почнах да се замислям защо трябва да се снима, какво трябва да се снима, как трябва да се снима. И оттогава вече имам малко повече концепция, но за мен по-скоро фотографията е... аз се наричам по-скоро визуален артист и фотографията е едно от изразните средства, които ползвам. Всичко е въпрос на цвят и на композиция, и на светлина. Дали ще ги изразяваш тези неща чрез картина, чрез архитектура, чрез фотография – това са просто различни изразни средства. И даже фотограф, според мен, не е определение, аз не искам да се определям като фотограф.

И не искаш и тема да имаш. Това са рамки.

Не искам, пробвал съм, това примерно е много по-успешна рецепта в Инстаграм. Там, ако искаш да си популярен, галерията ти е с една тема, снимаш само котенца, плажове, слагаш един филтър на всички снимки, имаш една композиция. Това гарантира успех, защото визуалният канал на хората е супер задръстен в днешно време и тези неща ги успокояват, да видят този ред.

Какво е крайното предназначение на това творчество – само собствено удовлетворение или искаш нещо да се случи в краен случай?

Това е някакъв визуален дневник на това, което ме вълнува в тоя момент. Сега снимах например една мексиканска гора, гледана отгоре, видео кадър, не знам дали го видя. То е едно кратко видео, само няколко секунди. То го има и на кадър, но всъщност видеото е това, което стана мега viral – обадиха ми се откъде ли не, от CNN, от AccuWeather, от някакви агенции, El Pais, най-големият испански всекидневник, го купи за някаква тяхна рекламна кампания. Обадиха ми се от някаква хотелска верига, искат да го сложат да се върти на екраните във всяка стая.

Аз вярвам, че когато правиш нещо за кеф, защото аз снимам само за удоволствие, нещата се получават. Обаждат ми се някакви хора за проекти и аз отказвам. В момента, в който започна да снимам някакви неща по brief, то вече няма да е хоби и ще трябва да си измислям ново.

Очаквайте повече за историята на акцията Ivan Vazov Open в следващия брой на списанието "Момичетата от града" през септември.

 

Момичетата от града, списанието!