Гледах продължението на Blade Runner преди седмица и оттогава събирам сили да напиша за него. Знам, че хората, които са гледали първия филм, един от любимите ми филми на всички времена, са малко. Тези, които осъзнават огромното влияние на този филм върху съвременната кинематография, мода, дизайн, sci-fi тематика и изобщо попкултура, са още по-малко. Но за мен те са важните.
Въпреки огромните очаквания и невъзможно добрия си предшественик, Blade Runner на режисьора Денис Вилньов и оператора Роджър Дикинс е успял в главното – да бъде верен на оригинала, без да има претенцията да го надмине. Това спасява нещата впрочем. Почтителност към оригинала, особено във визуално отношение, в комбинация с философски размисъл от същия калибър и пак толкова дълбока емоционалност – това е формулата на новия Blade Runner. В същото време не мога да отрека, че филмът на Вилньов не добавя нищо съществено към въпросите, поставени от шедьовъра на Ридли Скот от 1982 г.
Без да има присъствието на героя на Харисън Форд от първия филм, за това на Рутгер Хауeр да не говорим, Райън Гослинг прави забележителна роля като агент репликант от ново поколение. Всъщност той е толкова убедителен в нея, че човек не се и сеща да го съпоставя с първоначалните персонажи, поне докато гледа.
Сравненията с първия филм обаче са неизбежни и затова ще продължа да ги правя. Именно героят на Гослинг концентрира цялата драма, дори трагедия, на едно съществуване между човечността и изкуствения живот. Чрез него ние преживяваме цялата болка от безправието на репликантите, от липсата на право на любов, на истински спомени, на пълнокръвно съществуване. В това Гослинг беше изключителен, без да го има налудничавият драматизъм, който образите на Рой и Прис носеха.
Разочарование за мен бяха образите на „лошите“ – Лав, която беше дори смешна в опита си да изглежда зловеща, и Уолъс на Джаред Лето, който ме остави равнодушна. [[more]] Появата на остарелия Декард за мен лично беше очаквана с нетърпение, и то не само защото Харисън Форд ми е много любим актьор. Той е символ за мъжко присъствие в киното за цяло едно поколение и появата му редом до днешния символ – Райън Гослинг, е интересно преживяване само по себе си. Срещата им на екрана освен всичко останало беше вълнуваща и защото се случи в пищния упадък на един загинал Лас Вегас, друга препратка към декадентския разкош на първия филм.
И все пак, и все пак... Прибирам се след филма вкъщи и си пускам bTV Cinema, където тече филмът от 1982 г. Ами велик е. Вярно, сега не плаках накрая, както първия път, когато го гледах. Но потресът от собствената емоционална съпричастност, която човек неволно преживява към репликантите, си е останал също толкова силен. Визуалното пиршество, макар за всичките тези години да сме видели какво ли не, също.
Сега нямам търпение да изгледам режисьорската версия на Ридли Скот, която ще пуснат на Киномания.
