Всеки обича филми за обири, защото са забавни, невъзможни, но в същото време детайлни като учебник. Набелязваш целта, затваряш се в гаража, правиш си стена с картинки, схеми, снимки, изрезки от вестници, водиш дневник, мислиш ден и нощ, защото си много умен. Разбираш къде са камерите и как да ги излъжеш, намираш точните хора. Много е важно да знаеш в колко точно часа излизат/влизат служителите, както и с хронометър да измериш колко минути ще ти трябват, за да стигнеш от точка А до точка Б, преди ченгетата да долетят със сирените, защото те, видиш ли, идват винаги за шест минути и нещо. „Обичайните заподозрени“, „Бандата на Оушън“, „Ужилването“, „Аферата Томас Краун“, „Критична точка“, „Глутница кучета“, „Кибритлии“, „Крадец” – списъкът може да продължи дълго.
През 2004 г. двама студенти от Трансилванския университет в Кентъки – Спенсър (Бари Коуън), който учи история на изкуството, и Уорън (Евън Питърс), който е в колежа със стипендия за атлет, гледат всички тези филми, за да разберат как се прави и да откраднат от университета колекцията безценни книги. Най-важната между тях е „Птиците на Америка“ на Джон Джеймс Одюбон, която предполагаемо струва 12 милиона долара. Покрай нея и рядко издание на „Произходът на видовете“ на Дарвин и ръкопис от XVII век.
Двамата се затварят на едно тъмно място, правят си стена с картинки, рисунки, схеми точно като на филм. Сещат се, че трябва първо да намерят купувач и да си „скъсат задниците“ от подготовка. После намират и Чаз (Блейк Дженър) и Ерик (Джаред Ейбрахамсън). Бандата става от четирима и всичко изглежда толкова вълнуващо, изпипано, възможно...
Филмът „Американски животни“ на Барт Лейтън съчетава драматизацията по събитията, които може би са се случили, размити от обърканите свидетелства от интервюта с истинските Спенсър, Уорън, Чаз и Ерик. И точно като в „Аферата“ например, един помни едно, друг – друго. Случки, срещи и епизоди се интерпретират по различен начин не защото момчетата лъжат (а може би някой все пак лъже), а защото са различни хора, гледащи едни и същи събития през различни очи. И това му е страхотното на този филм, че виждаме колко е тънка нишката между фикцията и истината. Точно като в живота.
И така героите се движат до момента на кражбата, който настъпва след втората половина на филма, когато става пределно ясно, че животът няма нищо общо с киното и саундтракът вече не е ала „Бандата на Оушън“.
Много хора казват, че тези добри момчета са направили обира, защото са търсели адреналин. Или че изобщо не са знаели какво правят, с какво се захващат. Или пък че са скучали. Или че са искали да получат нещо, без да работят и да дадат друго насреща. Аз не съм съгласна с нито едно от тези неща. И филмът на няколко пъти ни намеква каква е причината четири момчета от привилегированата бяла средна класа, на които не им липсва нищо и които са гледани като писани яйца, да решат да видят какво е „от другата страна“.
Причината е в начина, по който се отглеждат хората сега. Във внушението на родителите, че децата им са специални, че могат всичко, че крият някаква уникална стойност за човечеството, че светът им дължи нещо само защото са се родили. И когато станат на 18, разбират, че не са с нищо специални, че не са развили нито талант, нито знания, че не могат да предложат нищо и че светът, който уж нещо им дължи, не ги и забелязва. Още в началото ни се дава един жокер, когато Спенсър казва, че истинското изкуство е свързано със страдание. Какъв изключителен и уникален художник си, ако се справяш добре, печелиш си парите и всичко ти е наред без драмата на Моне или Ван Гог. Това прозрение го тласка да намери „уникалното“ в себе си, това тласка и другите момчета. И разбира се, те го намират по най-глупавия начин – имитирайки дъвканите и предъвквани сюжети в киното.
