Понякога наистина ми писва от сериозни драми, истории за тежки разлъки, екзистенциални въпроси и толкова кръв във филмите. Просто ако още веднъж някой тип като Джофри (“Игра на тронове”) премине през екрана, държащ отрязана глава, ще викам! В този момент си казвам, че е време май да започна някой турски сериал, но още щом чуя абсурдния начин, по който говорят дублиращите актьори, се заливам от смях и не мога да продължа.
Ето в такива моменти търся леки истории за гледане и намирам какво ли не. Например филма „Амира и Сам“ (съвсем нов), сравнително позитивно оценен със 6,3 в IMDb и цели 73% в Rotten Tomatoes. Изчитам, разбира се, някои критики, преди да натисна play, гледам и трейлъра и вниманието ми привлича фактът, че Дина Шихаби (страшно красива), която играе Амира, е първата жена от Саудитска Арабия, която е приета в Джулиард Скул. Браво на нея! Освен това тази красота видимо е недокосната от пластичната хирургия, тоест, побързайте да гледате „Амира и Сам“, преди Дина Шихаби да бъде претопена във фабриката за пластмаси Холивуд. Смятам, че тепърва ще я гледаме.[[more]]Историята е много семпла, но някак симпатична и затрогваща. Двама аутсайдери. Сам (Мартин Стар) – току-що завърнал се пехотинец от Афганистан, работи като охрана на някаква луксозна сграда в Манхатън, но бързичко си навлича беля. Хубавото в играта на Мартин Стар е, че наистина успява да предаде усещането, че Сам е видял и преживял толкова много, че изобщо никога няма да може да се впише и в елементарен разговор. Неговата мечта е да бъде комедиант, но е загубил това безгрижие, което се изисква, за да разказваш вицове в нощно заведение. Сам е почтен до мозъка на костите си, но не наивен и бързо разбира, че братовчед му (важна клечка на Уолстрийт, която знае какво е „хедж фонд“ и постоянно говори по телефона си от офис на висок етаж) го използва като циркова маймуна, за да печели дивиденти от опита му във войната.
Амира – прелестна иракчанка – живее с чичо си, след като е загубила баща си и брат си във войната. Чичото не е някакъв деспотичен арабин, а грижовен и мъдър човек, който се грижи бащински за Амира. Тя обаче има свободен дух и хиджаба само го намята небрежно; признавам, невероятно красива е с него. Момичето се опитва да си изкарва хляба, продавайки дискове с филми на улицата. Естествено, човек с фуражка веднага я хваща (не за първи път) и Амира е пред екстрадиране. И в този момент двамата се намират и се обикват, в началото не много гладко. Накрая и се взимат, защото си пасват като ключ в ключалка. Сцената, в която той маха забрадката й, е трогателна.
Другото симпатично нещо e, че филмът е лек, без да е глупав. Запомнят се намекът за толерантността като разменна монета, ненатрапчивата игра със стереотипите (загрижена американка към Амира с “ох, мила, принуждават ли ви да носите забрадката” и оттеглянето й, без да се е убедила след отговора “не”) и, разбира се, репликата на братовчеда циник, че единият процент, който служи на страната и единият процент, който я управлява, са две различни неща.
