Традицията известни съвременни художници да гостуват във Версай със свои творби е едва на седем години, но непрекъснато е съпътствана от скандали. Още срещу първия художник – Джеф Кунс – е организиран протест, и то от специално създаден Комитет за защита на Версай. Протестът е неуспешен – освен като допълнителна реклама на инициативата, разбира се – и през 2008 година цветните фигури и „надуваемите“ кучета на Кунс превземат двореца. На следващата година е ред на може би най-прочутия жив японски художник – Такеши Мураками. Този път протестите са толкова сериозни, че управата на двореца обещава да не разполага повече „модерни“ произведения вътре в сградите, а само в парковете и градините. Изключение се прави за Бернар Вене през 2011 година, тъй като неговите метални фигури са прекалено тежки за парковете и затова са разположени изцяло на площадките пред и около дворците.
Именно Бернар Вене беше първият художник, чиито творби имах съмнителното удоволствие да видя във Версай. Съмнително, защото за мен огромните му ръждясали дъги стояха в явен дисонанс с пространството наоколо и не можаха да се впишат в моята представа за хармонично съжителство на старо и ново. Виждала съм творби на Вене по булевардите на Берлин и там те изглеждат много повече на мястото си.
Нямах търпение да видя какво е показал Аниш Капур във Версай това лято, още повече след огромния скандал, предизвикан вероятно напълно съзнателно от художника, когато по време на интервю той оприличава една от инсталациите си във Версай на „вагина на властна кралица“. Успях да видя въпросния скандален експонат броени дни преди да бъде обезобразен от неизвестни вандали.[[more]]Аниш Капур не е непознато име за всеки дори малко изкушен от изкуството. Вече над 60-годишен, художникът е прочут с огледалните си инсталации, с тези от вода и с творбите си в червен цвят – спомен за далечната му родина Индия (Капур напуска Мумбай, тогава Бомбай, едва 16-годишен). Всички тези мотиви присъстват в инсталациите на Капур в парка на Версай, превръщайки го в огромен музей на един от най-впечатляващите художници на нашето време. Всяка от инсталациите на Капур е мащабна, абсолютно перфектно изработена, респектиращо огромна и съвсем различна от другите. Може би само С-образното огледало и „Небесно огледало“ са свързани като идея, но останалите са съвсем различни. Капур казва, че за него червеното освен Индия символизира и вътрешния свят на човека – отвътре навън сме червени. Именно такава е подобната на ушна мида постройка на една от поляните, в която може да се влезе като във великанска глава. А водовъртежът „Пропадане“ е направо хипнотичен и ужасно страшен с цялата маса от пенеща се и бълбукаща вода, изчезваща някъде в бездната.
„Кралската вагина“ е, разбира се, най-многозначителна и интересна. Не само фронтално, където се тълпят с фотоапаратите си туристите, а и отзад, където далече зад специално струпаните бетонни блокове, тя завършва монументално и логично в своето друго, подобно на гигантски пенис. И понеже един от основните принципи на съвременното изкуство е именно случването му чрез разбирането и въображението на гледащия, то за мен именно „вагината“ е центърът на изложбата на Капур – в крайна сметка сме в дворец, чиято най-прочута обитателка е жена. Напомняне в този размер просто няма как да бъде подминато.
