Тазгодишният голям победител на "Сънданс" (спечели и Grand Jury Prize/Dramatic, и наградата на публиката, точно както миналия февруари "Камшичен удар", и му предричат подобно бъдеще – и като боксофис, и като номинации за "Оскар") беше "Аз, Ърл и умиращото момиче" на полудебютанта (има заснет един среден "ужас") американски мексиканец Алфонсо Гомес-Рехон (работил като асистент на Скорсезе, Де Ниро и Иняриту, втори режисьор на "Арго", явно учил занаята при най-добрите), заснет по книга на Джеси Андрюс и с респектиращата оценка 8,1 (напълно заслужена) в IMdb. С треперещи от вълнание пръсти натиснах "play"...
Грег (Томас Ман, бъдеща звезда) е тийнейджър-гимназист, незабележим, грозноват, свит, русоляв и рошав, приведен и втренчен в краката си, но с особен чар, остър ум и язвителен език. Намерил е начин как да оцелее в гимназията (нито е отличник, нито спортист, нито популярен по друг повод), като е "невидим" (никога не яде в стола например, там е като Бейрут през 80-те), все едно обвит в целофан (описанието на различните групи в школото искрят от специфичен оригинален хумор).
Единственият му приятел (другарството им е започнало случайно) е Ърл (Р. Дж. Кайлър) – строен, кокалест, чернокож, безизразен, лаконичен, ерудиран, отчуждено ироничен и изчерпателно конкретен. Двамата аутсайдери правят любителски филмчета, пародирайки и парафразирайки шедьоври (споменавам само "Socks Orange", не искам да ви развалям удоволствието), самодостатъчни са си и презират целия останал свят освен учителя си по английски мистър Маккарти (вече много модерния грозник Джон Бернтал), татуиран, безпардонен, устат, мускулест дистанциран чешит, поразяващо саркастичен и с картечен изказ.
Бащата (Ник Оферман, задължителен за такива проекти) на Грег е хаплив и дружелюбен професор по социология, мотаещ се по цял ден в къщи във вехт халат, експериментиращ с екзотична храна, докато зяпа класически филми (например "Агире, бич Божи" на Херцог – оттам и вкусът на сина към подобни заглавия, а на стената на подрастващия киноман висят плакати на "Жестоки улици" на Скорсезе, "Берлин-Александерплац" на Фасбиндер и "400-те удара" на Трюфо, безупречен вкус!). Майката (много харесвам Кони Бритън като жена) е малко тиранична, обсебваща и наставляващо назидателна, бъркаща се прекомерно в живота на детето си. Именно тя го заставя да се сближи с Рейчъл (Оливия Кук, браво), негова хубава, надарена, изящна и нежна съученичка, с която не си е обелил и дума, защото... са ѝ открили рак (левкемия) – а той всъщност е тайно и безнадеждно влюбен в красавицата с безупречно тяло и неотразимо привличащи и мечтани гърди Мадисън (Катрин Хюз)![[more]]В изненадващото приятелство (чакаме да прерасне в любов, но "спокойно, това не е такъв филм", ни репликира от първо лице Грег), което се случва веднъж в живота, променя го завинаги и се помни до сетния дъх, и двамата са крайно откровени един към друг, защото не го желаят и се надяват да го провалят, наложено е от родителите им, а именно това го заздравява – акуширано от нейната съсипана, вцепенена, всеотдайна и обезоръжаващо отчаяна и открита майка Дениз (Моли Шанън), – се включва и Ърл, всъщност глас на разума и практичността, защото не страда от комплекси, паника и неувереност като Грег, нито е изправен пред смъртта и крехкостта на битието като Рейчъл. Другото трябва да се види. Задължително!!!
Двете момчета заснемат филм за "умиращото момиче" ("тя няма да умре", ни успокоява още по средата Грег, но някак си не му вярваме), а в процеса порастват, възмъжават и се променят към по-добро (особено разказвачът, Рейчъл го е потресла с "ти си неуверен, уплашен и ненавиждаш себе си"), като временно се конфронтират, но това им помага да изчистят съзнанията си от дребнавата суета и безсмислените и празни амбиции и да открият истинските си приоритети.
Повече от Боян Атанасов можете да откриете в личния му блог, статии от който публикуваме с неговото съгласие.
