Знаете ли коя серия на Батман е „Тъмният рицар: Легендата се завръща“? И аз не знам, но понеже съм от поколението, което помни „Батман“ с Майкъл Кийтън и Джак Никълсън ми се струва, че епизодите му вече гонят по брой сериите на „Дързост и красота“ по телевизията. Дори не мога да запомня имената им, във всяка следваща част Тъмният рицар е нещо като регенериран, възкръснал, възроден, изроден… и след видяното в киното снощи искам да кажа – стига!
Забелязали ли сте, че съвременните холивудски екшъни все повече приличат на влакче на ужасите – от първата минута задъхано действие и адреналин, всичко това без секунда за почивка или размисъл, без усмивка, без връзка с реалността и все по-надолу по спиралата на ужаса, докато накрая напълно изтощени стигаме финала. Ето това е преживяването Батман, с продължителност почти три часа! Излишно е да се преразказва сюжета, защото всеки от нас го знае, просто умножете по десет – лошият е много лош, плюс това е обезобразен, с маска на лицето, ужасяващ глас и тъп на всичкото отгоре. Добрият е с благородна физиономия, страдащ, емоционално съсипан, но със силна воля. Към всичко това добавете досадно нравоучителни монолози, атомна бомба, 12 милиона заложници (честно!), патетична музика, разкъсано американско знаме, което се вее гордо… Помощ, искам да сляза от влакчето!
Единствените поносими неща във филма са Ан Хатауей, която ми става все по-любима, акцентът на Майкъл Кейн и печалната физиономия на Джоузеф Гордън-Левит. А ако все още се чудите защо гледах филма – заради сина си. И двамата сме единодушни, че предпочитаме Iron man с Робърт Дауни-Джуниър. Малко човечност и чувство за хумор никога не са излишни, даже и за героите…
