"Роди се звезда" е най-добрият филм на 2018 г. и се отличава толкова ярко и категорично, че съм сигурен, че никой друг (силните заглавия предстоят) няма да го измести от тази позиция в собствената ми класация (а е много вероятно Академията да го засипе със статуетки). Режисьорският дебют на Брадли Купър с оценка 8.3 в IMDb (!) е фактически трети римейк на класиката с Джуди Гарланд и Джеймс Мейсън (след онзи с Барбара Стрейзънд и Крис Кристофърсън и един посредствен италиански) и мога като познавач да кажа, че превъзхожда съществено всичките, дори оригинала! И нещо показателно - аудиторията в залата беше доста обикновена и случайна, но всички постепенно забравиха да ядат пуканки, а накрая тихо се изнизаха с просълзени очи, докато си гледаха в краката. Навън пък интелигентен кокалест баща на средна възраст каза на детето си, че от години не е гледал такъв филм.

Джаксън Мейн (Брадли Купър, голям, 43-годишният горд син на Фили) е рок звезда (музиката му е микс между южняшки рок тип "Линърд Скинърд"/"Олман Брадърс", примесен с блексабатски рифове и кънтри-блус балади; саундтракът е задължителен, композициите са на главните актьори!), чаровен строен зрял и самоуверен мъж с кестеняви коса и брада, топла усмивка и завладяващ прям поглед. След концерт той обикаля улиците на непознатия град заедно със своя шофьор и бодигард, за да се напие (алкохолик и наркоман е). Попада в някакъв бар, където се провежда вечер на травестити, но в програмата пее и една истинска жена - Али (Лейди Гага), привлекателна и атрактивна млада жена с пищно тяло, огромни невинни очи и... комплекс за дължината на носа си.

Джак оценява таланта ѝ, заговаря я, пита я дали пише собствени неща и ѝ казва направо, че е красива. Пред един денонощен магазин тя композира началото на песен, на другия ден той изпраща да я вземат, качва я на сцената до себе си и изпяват песента заедно, вече аранжирана и дописана от него. Това е началото на история тип "Пигмалион", на приказка - Джак извайва с любов от Али звезда, но има и подходящия материал. Тя също е влюбена в него и стои плътно зад любимия в неговите пропадания и лутания, докато нейната кариера се развива бурно и достига до "Грами".

Моментите на лични емоции, разкриването на стари травми и маркирането на миналото са също перфектни. Али обожава своя всеотдаен, добродушен, грижовен и праволинеен баща самохвалко Лоренцо (Андрю Дайс Клей). Джак е преживял нещастно детство с баща алкохолик и деспот, опитвал е самоубийство като малък, саморазрушителните му импулси са със сложен и дълбок психологически механизъм и има трудни отношения на любов, ревност и дори омраза ("ти ми отне гласа"; "защото нямаше смелостта да го използваш") с много по-големия си брат и менажер Боби (Сам Елиът, още една роля за "Оскар"), запазен хубав белокос мъж с крепка снага, хлътнали бузи и характерни мустаци.

Али изгрява и блести, Джак залязва, излага себе си и нея, унижава се и бърка, но трезво ѝ посочва нейните грешки и залитания към повърхностното и лъскавото, ала пошло и евтино. Това обаче е фон - главното е голямата и несъкрушима любов между двамата. Когато обичаш така, можеш и да решиш да се отдръпнеш и изчезнеш, за да не пречиш на другия по пътя му към светлината и славата. Без да разбереш в саможертвата си, че без теб те нямат значение за него.