Изкуство

„Чайка“ на Явор Гърдев в театър „Азарян“

Ако не ставаше въпрос за любимия ми режисьор и цяла плеяда прекрасни актьори, нямаше да съм толкова разочарована.

„Чайка“ на Явор Гърдев в театър „Азарян“

Интересно, без да е вълнуващо. Ако не ставаше въпрос за любимия ми режисьор и цяла плеяда прекрасни актьори, нямаше да съм толкова разочарована. Но истината е тази: „Чайка“ не е сред творческите върхове на Явор Гърдев и сдържаните аплодисменти и унилата публика накрая само потвърдиха впечатленията ми от представлението.

За пиесата „Чайка“ е излишно да се говори. Гледала съм я за първи път десетгодишна в МХАТ в Москва и дори на тази възраст три часа стоях, затаила дъх. Времето, което е спряло над лятното езеро, любовта във въздуха и преувеличените емоции на героите – всичко е като магия, ясна дори за едно дете. В този смисъл не смятам, че за да бъде разбрана от съвременната публика, „Чайка“ се нуждае от революционни промени. Опасността да се изгуби атмосферата и смисълът на пиесата е напълно реална – и точно това се е случило.

Любовите и страстите в „Чайка“ на Явор Гърдев се случват в напълно различна атмосфера. Вместо чеховата съзерцателност, тук всички тичат и крещят пронизително, през цялото време някакви хора се появяват и изчезват на бегом отпред, отзад и отгоре, създавайки хаос, който е объркващ, без да е убедителен. В така стремглаво течащото действие времето минава бързо и пиеса от три часа трескаво говорене е твърде дълга – на мен второто действие ми беше откровено в повече.[[more]]Снежина Петрова, Николай Урумов, Владимир Пенев, Светлана Янчева, Михаил Мутафов, Захари Бахаров, Ованес Торосян и Елена Телбис – нито едно име не заслужава да бъде пропуснато. Всеки от тези актьори, които съм гледала в чудесни превъплъщения в други пиеси, тук просто играе себе си. И понеже всеки от тях е очарователен и достатъчно опитен, поотделно са образцови. Само че това е пиеса за чувства, а между актьорите в този спектакъл няма никаква химия – та те са просто себе си, а актьорът рядко е нещо повече от самовлюбен ексцентрик. Такива тук са и Заречная, и Аркадина, и Треплев, и Сорин, и Тригорин, и дори Полина и Маша – в поредица от патетични монолози, които не успяват да трогнат публиката.

Сценографията и костюмите са отлични – както винаги без забележки към Никола Тороманов–Фичо, а за костюмите заслугата е на Свила Величкова. Самият новооткрит театър „Азарян“ ме изненада неприятно с липсата на седалки; високата цена на билетите определено не предполагаше тричасово седене на неудобна пейка без облегалка.

Нов театър в София и нова постановка с толкова известни актьори – това определено е страхотна новина за града ни; може би аз просто имах прекалено високи очаквания. Но в крайна сметка не е ли това основното задължение на добрата публика?