Иполит е успешен стоматолог в Барселона и бърза с мотора си към болницата, където жена му ражда първото им дете. Когато на пътя го спира леко смахнат полицай, който го глобява за това, че ще превиши скоростта на следващия завой, нещата започват да изглеждат съмнителни. А когато полицаят застрелва Иполит в главата… ами тогава сънят свършва и Иполит се събужда.[[more]]Жорди Галсеран е отличен драматург, поставян много в България и името му беше първата причина да отида да гледам „Дакота“. Следващите причини са три - актьорите в главните роли - Захари Бахаров, Владимир Карамазов, Юлиан Вергов. Четвъртият участник в представлението е Александра Василева, но тя е много далече от класата на партньорите си. Декорите са на Никола Тороманов- Фичо, който е създал на сцената конструкция, напомняща обектив на фотоапарат или екран, която ясно отделя реалността от сънищата на Иполит. Режисьор на постановката е Владимир Пенев.
Очаквах от съставките на това представление да се е получило нещо изключително, обаче не е така. Текстът е силен и много интересен, но от зрителя се изискват известни усилия да сглоби смисъла и значението зад карикатурните изпълнения на актьорите, начело с Владо Карамазов.[[quote:0]]Идеята за това, че манипулираме бъдещето си чрез илюзорните си подозрения и мечти, е любима на Галсеран и прекрасно разказана в „Канкун“ например. Но тук няма почти нищо повече извън отличните монолози на Захари Бахаров и много премереното и убедително пелтечене на Юлиян Вергов. „Дакота“ е втората постановка на Владо Пенев, която гледам, и вече съм сигурна, че амплоато му на режисьор изобщо не ми допада.
Ако любопитството ви води в театъра, може да гледате „Дакота“, едно интересно представление. Но ако ви води добрият вкус, по-добре си го спестете.
