Ето ме пред второто голямо събитие на годината ми. Изложбата David Bowie IS в Болоня. Месеци наред лицето на Зиги Стардъст ме гледа от вагоните на регионалните влакове, от рекламите по телевизията и постоянните подканяния по радиото, но исках да изчакам Левена, за да отидем заедно. Той е неин идол и тя знае всичко за него, а аз исках да имам истински компетентен човек до себе си, когато прекрача прага на музея за модерно изкуство МАМbo. Тревожех се, че няма да успеем, защото постоянно на сайта се появяваха дни със статус sold оut, струваше ми се, че цяла Италия пътува по тези влакове и всички слизат на тази спирка, че от самолета се изсипва поне половин София и още толкова Европа и ей сега ще хлопнат вратата на музея под носа ни и ще ни кажат "затворено е!".

Биографията на Дейвид Боуи може да се прочете (в това отношение Strange Fascination: David Bowie: The Definitive Story е може би най-важната, самият той не си е падал по официални биографии), да се види в няколко задълбочени документални филма (например David Bowie – Sound and Vision е страхотен) и аз знаех вече важните епизоди в живота му. Левена особено възторжено ми беше разказвала за периода на Боуи в Берлин и онзи концерт до проклетата Стена, която е като рождена травма за всички ни. Тогава Дейвид Боуи насочва целия звук към Източен Берлин. Там хората слушат и полудяват и искат да я съборят сега, веднага! Това става няколко месеца по-късно, а Боуи изиграва ролята на културен катализатор – в известен смисъл той я е съборил. Бях чела и пълния списък със стоте книги, които препоръчва на хората да прочетат. Знаех и, че в библиотеката му има 45 хиляди книги. 45 хиляди книги!...

В слушалките го чувам да казва "Най-лесно беше да съм някой друг" и това веднага ме уцелва точно там, където трябва.

Дотук всичко е информация и съответно очаквах информация от самата изложба. Вместо това се оказа, че попадам в друго измерение, в което цялата тази информация е трансформирана в емоция, интуиция, в духовно преживяване, което само на пръв поглед касае Дейвид Боуи, а всъщност се отнася до самата мен. Контакт между неговия мозък и моя на друго ниво – необятно, космическо и в същото време интимно. Изобщо не знам какво се случва с другите около мен – как те се свързват с него, какво е в техните глави, очевидно няма правилен начин да възприемеш всичко това.

От входа ни връчват някакво модерно нещо, което ще разбира чрез датчик къде сме по трасето и ще ни пуска в слушалките каквото трябва да чуем – музика, разказ. Не е позволено да се снима. Първото нещо, което ми прави впечатление всъщност, не са точно експонатите, а хората. Заобиколени сме от всякакви хора, до един с интелигентно и мъдро излъчване, които мълчат, гледат, слушат, четат, усмихват се, плачат, танцуват, тананикат. Всякакви луксозно и не толкова луксозно облечени хора и най-вече от всякакви възрасти – от спящи новородени до дядовци и баби, които посядат на черните кубове, играещи роля на пейки, и слушат и гледат. Тези хора са неговите хора, връстниците му и по-възрастни от него, които, докато ние сме дрямали покрай Златния Орфей, са оформяли културния си мироглед на свободни хора. Щастливци.

Това нещо между информацията и емоцията е една огромна енергия, която ме разтърсва най-силно. Виждаме всичко – малки листчета със записки, бележки, партитури, писма, снимки, графики, картини, книги, албуми, костюми, предмети, послания, акценти, интервюта с хора, обясняващи контекста, интервюта с него, много музика, филми, пърформанси, много, страшно много връзки. Много екрани по стени, по тавани, на кубове, отделени в по-малки зали или самите те – зала, най-модерни и непознати технологии са впрегнати в създаването на това чувство, че съм в мозъка му, в който на пръв поглед всичко е хаотично. Всъщност там всяко нещо е неврони и ток, който тече, за да създаде мисъл – връзки, които комбинират вече съществуващото, за да се роди нещо ново. Есенцията на всяка нова идея.