Има събития в живота, които оставят много ярък спомен за мястото, на което човек се намира, когато те се случват. Помня живи детайлни картини от няколко такива момента и един от тях е смъртта на принцеса Даяна. Сякаш е пред погледа ми как семейството ми се събира пред телевизора за погребението й, а от него най-ярък от всички е останал онзи малък букет от бели рози върху ковчега й с картичка, на която детска ръка беше написала „Mummy”.

Документалният филм на HBO „Даяна, майка ни: Нейният живот и наследство”, направен във връзка с 20-годишнината от смъртта й, ме развълнува силно, независмо че почти нищо ново не научих за нея. Толкова години минаха – чела съм книги, гледала съм документални филми, запозната съм с всички факти и слухове за живота й. Това, което ме разтърси обаче още в самото начало на този филм, беше едно почти физическо осъзнаване, че е била само на 36 години, когато е починала. Тогава ми се струваше „голяма”. Днес, когато аз самата съм преминала възрастта, на която тя е починала, ми се струва абсурдно. Може би затова, независимо че филмът изобщо не е сълзлив, хлипах през цялото време. Била е ужасно млада...

„Даяна, майка ни: Нейният живот и наследство” ще оставя сами да гледате и няма да издавам нищо от самото съдържание. В него синовете й, принц Уилям и принц Хари, разказват за принцеса Даяна. Разглеждат снимки, разменят си закачки, но постепенно преливат от това каква майка е била за тях в това какво наследство е оставила на света.

Не очаквайте разпиляващи се емоции, драми. Благородството задължава, принцовете са аристократи и запазват присъствие на духа, на което сигурно са научени от малки. Изобщо не си представям например днес деца на тяхната възраст да бъдат допуснати да вървят опечалени зад ковчега на майка си стотици и стотици метри пред погледите на милиард хора, както те направиха през 1997 г.

Но Уилям и Хари не изглеждат студени хора, напротив! Мисля, че зрителите прекрасно виждат гените на Даяна – онази нежност в погледа и харизмата, която направи от майка им „Кралицата на сърцата”, я има и у тях. Те изглеждат земни, човечни, мъдри и с пълното съзнание, че трябва да продължават това, което тя е започнала.

Постепенно в интервютата са въвлечени и други хора – от брат й през бездомници от приюта, който е посещавала, босненци, оцелели от сухоземни мини, до нейни лични сътрудници и разбира се, Елтън Джон. Всички тези хора говорят за ролята й, за влиянието й, за магията й. В разказа е въвлечен и главният градинар на двореца Кенсингтън, който според мен е подготвил най-разкошния и елегантен начин, за да почете паметта на принцеса Даяна 20 години по-късно.

В края човек остава и мъничко замислен. Може би тези момчета щяха още да имат майка си, а нуждаещите се по света – един активен застъпник, ако хората не бяха толкова любопитни за личния й живот и не поддържаха тази мания по всичко жълто и клюкарско, пълнеща джобовете на купища издания, които не се спират пред нищо и до ден днешен. Аз съм била пред този тунел до монумента пламък. Там, докато гледаш колите, които минават сякаш като символ на неспиращия живот, единственото, което ти минава през ума, малко преди да пресечеш, е „И за какво? За една снимка.”