Нема, нема, па току си е.. майката! – така шопът описва гръмотевична буря. Сетих се за тази мъдрост, докато четях стотиците писания по вестници и сайтове по повод гостуването на Дега в Националната художествена галерия. След години скука на българския културния небосклон се изви такава буря, че ум да ти зайде. И Дега и неговите пластики леко и тихо потънаха в провинциалната суета на нашата култура. Затова аз няма да пиша нищо нито за тържественото откриване с 1000 поканени, наблъскани като сардели в салоните на НХГ, нито дали е присъствал министърът на културата, нито за безумното ядене и пиене насред най-големите платна на българската живопис. Няма да ви разправям за всички знайни и незнайни люде, дошли да бъдат видени, дори няма да ви кажа за разпоредителя, който небрежно се облегна на един от постаментите, крепящ една от фигурите на Дега.
Няма.
Там, на тази изложба става въпрос за балерините, конете и жените. И за един художник, който се е научил да улавя движението в скулптура и то не за друго, а за да ползва изваяните фигури като ескизи за платната си... Просто отидете и вижте най-известната му статуя, малката балерина със смъкнатите чорапи и тюлената поличка. Без да говорим за това, че за времето си този подход е бил направо революционен, ми се иска да призная, че тя е толкова истинска, че на човек неволно му се ще да я щипне по надутите бузки...
