С "голяма кошница" отидох на спечелилия "Златна палма" в Кан "Дийпан – съдбата на бежанеца" на Жак Одиар (ще изброя на български едва седемте филма на 63-годишния потомствен кинаджия, започнал след 40-те, за когото и друг път съм писал, защото много го харесвам: "Да гледаш как мъжете падат"; "Един така дискретен герой" – шедьовъра му; "Чети по устните ми"; "Сърцето ми спря да бие"; "Пророк" – най-комуникативния; "Ръжда и кости"; не се съмнявате, че съм гледал по няколко пъти всичките, нали?), награден скандално от президентите на тазгодишното жури Братя Коен (едно наум), оценен със 7,2 в IMdb. Самият факт, че французите номинираха за "Оскар" "Мустанг" (понеже е един от трите финалиста за наградата на ЕС LUX, ще го дават безплатно в Дома на киното в началото на декември, внимавайте!), показва, че и те не го харесват много. Склонен съм да се съглася – филмът е чудесен, но нито е връх в творчеството на Одиар, нито е за "Златна палма", при положение че участваха "Омарът" и "Младост" например...

В началото на клада някъде в Шри Ланка (остров Цейлон) изгарят цяло семейство покойници – майка и деца. Запалва я бащата и съпруг (Антонитасан Джесутасан), "тамилски тигър", бунтовник, смугъл, рошав, брадясал, набит мъж с каменно изражение, примирена стойка и мъртви очи, понесъл тежко поражение и загубил всичко ценно. Той се преоблича и потегля... Чрез подкуп си осигурява чужди документи и под името Дийпан (казва се всъщност иначе и е известен пълководец) тръгва за Франция, но трябва да симулира семейство с непознати – напращялата, масивна и вироглава Ялини (Калиесвари Сринивасан), екзотично привлекателна и възбуждащо сластна, която има братовчедка в Англия, и сирачето Илаял (Клодин Винаситамби), умно, стресирано, ужасено и мълчаливо момиченце. Тримата несретници попадат в парижко гето, защото в полицията им помага преводачът (Натан Антонипилай), разпознал "тигъра" (разговорът между двамата е блестящ). Там Дийпан е назначен за портиер в няколко блока от социални домове, където цари мизерия, разруха, вяло примирение и насилие, наркодилърите определят правилата, а властта е абсолютно абдикирала. На всичкото отгоре между тримата съществува неприязън, подозрителност и отчуждение, защото са събрани случайно от обстоятелствата и всеки крие незаздравели душевни рани...За да има повече пари в семейството, Ялини започва работа като гледачка и готвачка при полупарализирания, кротък и тих г-н Хабиб (Фаузи Бенсайди), ала скоро се връща от затвора племенникът му Брахим (Венсан Ротиер), мършав и хилав, враждебен и подозрителен престъпник с остро хищно лице, който започва война за територии. Какво ни очаква, ни подсказва един ироничен коментар на Дийпан: "Тези са гангстери, точно като у нас. Но не са толкова опасни..." А пък тези гангстери имат неблагоразумието да се заядат с Дийпан, който вече е влюбен в Ялини и привързан към Илаял и е готов на саможертва, защото пак има цел в живота – изтерзаните самотни души търсят близост, сигурност и топлина...

Сцените малко преди финала са като от уестърн, но заснети необичайно и новаторски, под особен ъгъл – виждаме само краката на Дийпан, който се качва по стълбите, и чуваме изстрели (невероятно попадение, прелест).

За героите през цялото време не таим особени надежди – такава е атмосферата, мрачна, безнадеждна и унила като тъмно предградие на Париж през есента, неосветено и застлано с неприбрана шума с цветовете на детски пастели, раздирано от спорадични изстрели. Но любовта, верността и жертвоготовността заслужават малко щастие, дребно, незначително, ала достатъчно, блещукащо като осветен прозорец в зимна виелица. Иначе какъв е смисълът?

Повече от Боян Атанасов можете да откриете в личния му блог, статии от който публикуваме с неговото съгласие.