Анорексията е тема, която едновременно гузно привлича жените и ги ужасява до паника. "До кокал" е един много добър филм на Netflix (но можеше и да е по-добър, краят е очакван и претупан), режисиран от Марти Ноксън (тя е известен сценарист и продуцент) и участвал (без награда) на "Сънданс".
Елън (Лили Колинс, свръхталантливата дъщеря на Фил Колинс, която тук е свалила сигурно 15 килограма от и без това оскъдното си тегло, маниашки подвиг, подобен на сторения от Крисчън Бейл в "Механикът"!) е 20-годишна анорексичка, която се прибира вкъщи от поредната рехабилитация без никакъв успех. Баща ѝ, незаинтересуван, себичен и отчужден тузар (така и не го виждаме във филма!), липсва. Посрещат я мащехата Сюзан (Кери Престън), досадна, назидателна и суетяща се, но всъщност добросърдечна запазена и елегантна жена, и полусестрата Кели (Лиана Либерато), пухкава и затворена тийнейджърка, с която силно се обичат и всичко си споделят. Родната ѝ майка Джуди (Лили Тейлър), набита, повяхнала и делова лесбийка, която искрено страда, ужасена се е предала и се е преместила в друг град със самоуверената си и силна партньорка, абдикирайки от отговорност и задължение (не от егоизъм, а от паника и безизходица).
Сюзан обаче продължава борбата и записва Елън на лечение при модерния и трудно достъпен доктор Бекъм (Киану Рийвс, силна нетипична роля), откровен, рязък и директен суров новатор, който не обещава нищо освен кръв, сълзи и пот. Всъщност клиниката му се помещава в малка кокетна къща в жилищен квартал, системата е отворена и демократична, има поощрения във вид на точки, а останалите пациенти са пъстра сбирщина, сред която изпъква британският балетист (!) с травмирано коляно (отключило анорексията) Люк (Алекс Шарп), бъбрив, остроумен и чаровен грозник.
Героинята въобще не се подобрява, а нищо не ни е спестено - нараненият хилав гръбнак, безкрайните коремни преси, повръщането, проверката на дебелината на ръката (не трябва да е по-голяма от сребърен долар), опитването на храна и после изплюването, изобретателността и мимикрията на останалите, пометването на една от тях.
Елън си е на крачка от смъртта (тя всъщност има душевна травма от миналото си на блогър, внушила си е, че е причинила смърт), когато д-р Бекъм я конфронтира с жестоката действителност - смисъл няма, смисълът е самият живот, няма кой да се грижи за теб и да ти осигури безопасност. Или започваш да живееш и да срещаш и преодоляваш болката и трудностите, или си отиваш. Това е най-хубавото и важно във филма, защото е универсално и съпоставимо към всяка ситуация, с която се сблъскваме. И този избор правим всеки ден всички ние.
Автор: Бистра Андреева
