Това е една много нужна пиеса. Тя безспорно е мъдра, чудесно изиграна и отлично поставена, но преди всичко постановката на Явор Гърдев „Драконът“ по пиесата на Евгений Шварц е задължителна за всяка страна, в която политическата власт е загубила мярката и е придобила „драконови“ размери.
Евгений Шварц пише „Драконът“ през 1943 година, но първата постановка на пиесата е забранена от цензурата. Същото се случва и с втората постановка през 1962 година. По обясними причини политическата притча на Шварц е неприемлива за съветската власт. Затова пък „Драконът“ е игран близо 20 години в Берлин, по него, пак в Германия, е поставена опера, а автор на либретото е Хайнер Мюлер. Изобщо това е класическо произведение, което доста време е липсвало на родна сцена.
Главният герой в пиесата е самият дракон. Ясно е, че в България само Михаил Мутафов може да изиграе тази роля – или поне това става ясно още в първата сцена. Драконът живее в планината над градчето от 400 години и всяка година отвежда в пещерата си по една девойка. Хората в града са свикнали с това и отдавна не се впечатляват – в крайна сметка това си е техният дракон, ако не е той, ще дойде друг, може би и по-страшен. Затова в последните два-три века съпротива не се забелязва. И ето че един ден пристига Ланселот. Във варианта на Явор Гърдев той е просто Героят (Ненчо Костов), изобщо в пиесата немските имена на героите са побългарени, може би за да се приближи повече сюжетът до съвременния зрител. Героят иска и дори може би може да убие дракона, но хората в градчето не са съгласни, подобна промяна в статуквото ги прави нервни и несигурни. Оказва се, че са прави – убийството на дракона няма да промени нищо, защото „драконовата“ система я създават и поддържат хората. Изобщо през цялото време се сещах за еквивалента на този сюжет, преведен на родния политически език: „Ами то просто няма за кой друг за се гласува“.
Евгений Шварц е детски писател и на пръв поглед сюжетът е приказен. В него обаче има вплетени удачно много елементи от реалността, някои от тях ужасно смешни. Това придава на действието динамика и актуалност, така че показаното на сцената не изглежда ни най-малко ретро – за това допринасят и декорът и костюмите на Свила Величкова. Може би като нарочно търсен ефект част от актьорите говорят някак плакатно, все едно рецитират, защото целият сюжет доста напомня на времената, в които всички са рецитирали. На този фон се открояват забележимо освен споменатият Михаил Мутафов също така и Михаил Билалов в ролята на Градоначалника – мога със сигурност да кажа, че най-добрите роли в театъра на този актьор са под режисурата на Явор Гърдев. В останалите роли са Ованес Торосян, Стоян Радев и още доста актьори от трупата на варненския театър, както и две симпатични деца.
Това е второто много силно представление на Явор Гърдев, което гледам в течение на две седмици – първото беше „Наблюдателите (Хипотеза за отвъдното)“. Надявам се творческият му подем да продължи много дълго време, ние, зрителите, имаме нужда от него.
Явор Гърдев се завръща с „Наблюдателите (Хипотеза за отвъдното)“
