ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Дървото на живота

Дървото на живота
СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

 

Спомням си смътно „Тънка червена линия“ – последният филм на Терънс Малик, от който единственото ми усещане беше за безвремие и лекота, но честно казано нищо не разбрах от сюжета, дори дали изобщо имаше такъв. Този път новата му творба „Дървото на живота“ идва буквално дни след фестивала в Кан, където спечели Златната палма и очакванията ми бяха доста завишени, защто и прочетеното за филма предполагаше да видя лебедовата песен на един истински гении. Честно да си призная, впечатленията ми са някъде по средата. От една страна има безвремие и невероятна красота, особено в сцените с историята на света, озвучени с наистина божествена класическа музика, от друга страна целият филм е като една изповед на Малик, дълга, леко отегчителна, подробна и на места разбираема само за него самия. Историята проследява живота на едно американско семейство през петдесетте години и започва със смъртта на един от тримата им синове. Всъщност, целият филм е някакво вглъбяване в мъката на оцелелите, които търсят причини, опрощение и изход от сполетялата ги трагедия и всъщност всеки от тях се обръща към Бог. Разбира се, в мъката си майката е готова да стигне до самото начало на началата, за да проумее кога и как започва тази несправедливост, която оправдава майките да изгубват децата си… Може би това е и най-въздействащият мотив на филма,показването на отчуждението и мъката, които ни отпращат толкова навътре в нас самите, че светът вече не може да ни достигне и да ни предложи нито обяснение, нито утеха... Ако имате три часа на разположение и известна доза търпение, със сигурност ще видите филм, който дълго време ще помните.

Родена с „риза“ (увита в плацентата), което навсякъде по света е знак за голям късмет. Майка й четяла в болницата „Време разделно“ и я кръстила Елица. Нашата Елица обича да се смее – случвало се е много пъти приятели да я разпознават по смеха – идва от другия край на заведението. Така е научена вкъщи – сдържа гласа си, когато е ядосана, но никога не спи...