Изкуство

"Емигранти", Театър на Българската армия

Великолепен текст за свободата, добротата, благородството, прошката и Бог, за нуждата от нежност, близост и топлота, неостарял и с една секунда, адекватно, прозорливо, дълбоко, меко, модерно и умно поднесен от всички замесени в спектакъла. Браво!

"Емигранти", Театър на Българската армия

От няколко години не посещавам Театъра на Българската армия – някога водещата институция е принизена до равнището на “Сатирата” и “Сълза и смях”, на половин ниво над читалищно-аматьорска трупа (е, отидох само на новия моноспектакъл на Камен Донев, той си е култ). Попрочетох и подочух обаче, че си струва “Емигранти” на Диана Добрева (която иначе върви по стъпките на ранните Лили Абаджиева и Деси Шпатова – самодостатъчен, снобски и скучен авангард, преболедуван на Запад преди 40 години, като всички спектакли са еднакви, с предизвикателна голота, независимо от драматургията, която, има си хас, безцеремонно е пречупена през "виждането" на режисьора). Толкова съм стар, че си спомням и предишната постановка – рутинна, добронамерена, класическа, с Гец и Георги Черкелов, на камерната сцена в Народния... А пък много обичам Мрожек?! Е, хайде...

Добра сценография (пуста, безлична, потискаща, гола стая) – Нина Пашова, респект – на новото “театрално пространство” на петия етаж в сградата на Армейската трупа. Двама полски емигранти някъде, някога... (Всъщност по времето на тоталитарния “развит” социализъм). АА (Милен Миланов, колко талант има в тоя човек, превърнал се в администратор с... боядисана коса) е сприхав, дръпнат, високомерен и язвителен “интелектуалец”, стръвно агресивен, безпардонен и искрен до обида и вербално издевателство, май “политически” (не дай Боже), с неясни занимания, но ерудиран, умен и начетен – по цял ден пише и лежи. Той е намерил “квартирата” (десетина квадрата), евтина, защото е под стълбище, шумна, но отоплена (всички тръби оттам минават), той плаща, а си чака половината пари от другия, сънародника, партньора... Това е ХХ (Александър Дойнов, изключителен актьор, чиито възможности знам от времето, когато беше директор на Димитровградския театър и играеше в пиеса на Дарио Фо; в момента се е превърнал в атрактивен устат пълнеж на всяко слабоумно предаване тип “Биг Брадър” или сутрешен блок), неук простак, необразован хитрец и използвач, нагъл и нахален примат (“щом си платил, имаш пари, аз нямам” – познато), който ходи по улиците и на гарата в почивните си дни, защото е безплатно, носи скъсани чорапи под кичозни трандафори, муфти цигари и... яде кучешка храна. А изкарва много пари, защото е строителен работник, но някъде ги крие (накрая разбираме къде), а мечтата му е да се върне при многобройното си семейство на село (той е “икономически”), да изложи скъпите подаръци в антрето, да остави шурея да ги пази, да почерпи надменно всички, а после да си построи огромна къща с припечеленото и да си клати краката...[[more]]Тъй като и двамата не са интегрирани, се налага да посрещнат Нова година заедно и конфликтите лъсват... Оказва се, че АА търпи и даже котка ХХ, защото иска да напише “труд за него”, за абсолютния роб (“ти па си много свободен”) – въпрос, терзал и Шопенхауер (“шопенкой?”). Да, невежият простак е типаж – безропотен роб на държавата, на партията, на семейството, на работодателя, на децата си, товарно тъпо добиче, който никога няма да се върне, защото ламти за още и още, и така и ще си умре неоплакан в далечна, безразлична и чужда земя, накрая роб и на себе си (за него свободата никога не е била ценност, а празен брътвеж)! Но интелектуалецът не е много по-добър – нещастен, разочарован от живота лукав самотник с идея фикс и без перспективи, злобен, лош и отмъстителен, вярващ само на думи в Бога. За капак пияният ХХ извършва постъпка, с която се “освобождава” и проваля дългогодишния му труд (скъсан яростно) – оказва се, че идеален роб няма, свободата винаги успява да откъсне малко парченце за себе си от душата на всеки кандидат за това “отличие”. И докато със стегнато в менгеме сърце и притаен дъх чакаме продължението, преживелият катарзис... захърква, а другият горко плаче, космически сам в нощта...

Великолепен текст за свободата, добротата, благородството, прошката и Бог, за нуждата от нежност, близост и топлота, неостарял и с една секунда, адекватно, прозорливо, дълбоко, меко, модерно и умно поднесен от всички замесени в спектакъла. Браво!

 

Боян Атанасов е човек на живота, на киното, на театъра, на музиката, който притежава енциклопедични знания в гореизброените области. За наша радост от известно време Боян има собствен блог, статии от който публикуваме при нас с неговото любезно съгласие. Останалите му материали можете да откриете тук.