Една любовна история – красива, банална и с нерадостен край, каквито впрочем са повечето такива истории на този свят.
Орландо, заможен мъж на средна възраст, живее с младата Марина – сервитьорка и обещаваща певица. Двамата са в най-хубавия период на връзката си – заедно са от една година, но Орландо едва наскоро е напуснал семейството си и вече могат официално да са двойка, да заживеят заедно, да пътуват и да правят планове за бъдещето. На рождения ден на Марина Орландо получава пристъп и едва пристигнал в болницата, умира. Семейството му, все още в пълните си законови права, не желае Марина да има каквото и да е общо със скръбта по Орландо и се опитват да я изгонят и отдалечат от живота си с всякакви средства.
Ако Марина не е всъщност транссексуален мъж на име Даниел, този филм на чилиеца Себастиан Лелио едва ли би станал известен извън родината си. Даниела Вега в главната роля е първият истински транссексуален актьор на сцената на Оскарите, независимо че Академията много обича подобни сюжети – „Клубът на купувачите от Далас“, „Момчетата не плачат“ са само два от примерите, но в тях играят актьори, които се преструват. Даниела Вега играе себе си – също като Марина тя не притежава документи с името Даниела и вече десет години чака законите в Чили да се променят и да й дадат право да живее като жената, която е. Извън политическите мотиви, Даниела Вега е превъзходна актриса и очарованието на филма се дължи изцяло на нейното убедително изпълнение.
В наглед предсказуемата неприязън на роднините към младата любовница на Орландо се намесва и един допълнителен, задължителен в случая елемент – всички замесени, иначе възпитани и културни хора, се чувстват длъжни да споделят с Марина мнението си за нейната трансформация, както и да я унижават с думите и отношението си. От една страна, това е високомерието на онези, които самонадеяно се изживяват като „нормални“, а от друга, те са напълно безнаказани и го знаят – на кого би могла да се оплаче Марина? В Чили очевидно на никого. У нас – също. И макар че семплото послание на филма е, че това е жена достойна за възхищение заради умението й да съхрани себе си и чувствата си и в най-тежки обстоятелства, това трябва да бъде повтаряно и повтаряно, докато не се чуе от всички. Тези жени съществуват. И някои от тях са фантастични.
