Пиесата на Елена Алексиева „Фантомна болка“ е донякъде предсказуема за почитателите на драматургичните й текстове. Разположена между буквалността на „Глас“ и алегориите на „Терапевтът“, с емоционални и болезнени монолози като в „Мадам Мишима“ (последните, за жалост, най-малко), това е една история за мястото на чудото в живота ни и за това как то може да отнеме толкова, колкото и да даде.
В ролите са чудесният Стоян Алексиев; Михаил Милчев – уви, не чак толкова чудесен; идеално подбраните за ролите си Петя Силянова, Николай Марков и Йорданка Стефанова в главната роля. Тя изнася цялото представление буквално на раменете си – при това на безръките си рамене, защото главната героиня всъщност няма ръце. Актрисата компенсира това с най-различни средства – от непрекъснатото движение на краката и тялото – много сполучливи и изразителни, до задъхания глас, прекъсващ от невидимата болка – непрекъснатото повтаряне на срички и ехото на думите с придихания стои изкуствено и на много места дразнещо.[[more]]Историята е почти възможна в своята трагичност – една жена губи ръцете си при злополука, неясно дали неволна или злоумишлена. Потопена във фантомната болка на липсващите крайници, търсеща как да убие безкрайното празно време, тя започва да рисува. Благодарение на жадните за сензации медии картините й стават хитове, самата тя – знаменитост. Има само едно условие – да не носи протези, да бъде безръка завинаги. И всичко изглежда предсказуемо, докато не идва чудото.
Въпреки потенциала на видяното на сцената и старанията на актьорите (а в някои случаи и престараването им) пиесата си остава прекалено буквална и декларативна в своите послания, за да предизвика истинско съчувствие у публиката, поне в мое лице. От една страна именно с това трябва да се занимава театърът – с големи и разтърсващи проблеми, които не спохождат често битието ни. От друга – някак обидно ми е посланията и поуките да се рецитират от сцената с микрофон в ръка. Иначе на мястото на истинския катарзис се появява друг – и той фантомен.
