Филмът „Надер и Симин: Раздялата“ на иранския режисьор Ашгар Фархади вече има „Златна мечка“ от Берлинския кинофестивал, „Златен глобус“ за най-добър чуждестранен филм, още 42 международни награди и е фаворит в категорията за чуждестранен филм на наградите Оскар. В много отношения това е наистина необичайно и забележително кино, напълно различно от всичко, с което западният кинолюбител е свикнал.
Трябва да си призная, че ми отне доста време да изгледам този филм и го разделих на три части, защото ми се стори дълъг, на моменти скучен и като цяло прекалено шумен. Само че в този случай това не е дефект на самия филм, просто такъв е светът, в който се развива действието – там времето тече по друг начин, хората общуват различно и обясненията и детайлите отнемат повече време отколкото сме свикнали в нашия забързан живот. Освен това централната тема на филма не е раздялата на Надер и Симин, това е само предлог за случилите се в последствие събития, за мен това е по-скоро филм за разделението – на мъжете от жените, на борбените от примирените, на еманципираните от отчаяните, на децата от възрастните, на Изтока от Запада и най-вече на техния свят от нашия.
Историята разказва за Надер и Симин, заможно иранско семейство, което има възможност да замине на Запад и да възпита дъщеря си в различна среда, но бащата на Надер е болен, синовният дълг не подлежи на дискусия, така че Симин иска и може да замине, Надер – не. След раздялата им за болния дядо се грижи една бедна, силно набожна жена, която един ден го оставя за малко сам и от там настъпват неприятни последствия и конфликт със сложни и необратими последици. В някои аспекти случилото се има общовалиден смисъл – бедните изнудват богатите за пари, злоупотребявайки с милосърдието и незнанието им. В много повече отношения обаче филмът е уникален и впечатляващ с дребните детайли, които правят историята съвсем различна. Мъжете не докосват чужди жени, никога. Жените са загърнати в чадор, покрити изцяло при всякакви случаи, дори когато смело говорят, борят се за правата си и живеят сами и независими. Честната дума е всичко – тя е повече от съдебна присъда. Всички герои във филма, дори и децата, бяха по свой начин откровени, почтени и безкомпромисни. Поставена в контекста на западната култура, тази история би се случила по съвсем друг начин. Целта на режисьора едва ли е била да защитава религията си или да доказва колко погрешни са представите ни за живота в Иран, по-скоро просто е искал да напомни за това, че винаги е по-добре да разберем преди да съдим. От този филм можем да разберем много!
