Изкуство

Френско кино за момичета

Днес гледах последния си и най-момичешки филм на тазгодишната Киномания – „Възлюбените“ на Кристоф Оноре.  Филм, който започва и завършва с чифт прекрасни обувки на Роже Вивие има всички шансове да ми хареса, но това се оказа само една причина да сложа „Възлюбените“ след най-красивите филми, които съм гледала напоследък. Историята проследява четири десетилетия от живота на две жени – майка и дъщеря – изиграни превъзходно и очаквано убедително от Людвин Сание, Катрин Деньов и (дъщеря й на екрана и в живота) Киара Мастрояни. Любовният живот на героинята на Деньов –

Френско кино за момичета

Днес гледах последния си и най-момичешки филм на тазгодишната Киномания – „Възлюбените“ на Кристоф Оноре. 

Филм, който започва и завършва с чифт прекрасни обувки на Роже Вивие има всички шансове да ми хареса, но това се оказа само една причина да сложа „Възлюбените“ след най-красивите филми, които съм гледала напоследък. Историята проследява четири десетилетия от живота на две жени – майка и дъщеря – изиграни превъзходно и очаквано убедително от Людвин Сание, Катрин Деньов и (дъщеря й на екрана и в живота) Киара Мастрояни. Любовният живот на героинята на Деньов – Мадлен и дъщеря й Вера е очаквано пъстър и необичаен, пълен с всякакви истории и мъже, за които всяко момиче си мечтае, от които се страхува или – в идеалния случай – успява да срещне. Мъже, които обичаме и такива, които ни обичат; мъже, които ни глезят или които ни унижават, които ни прощават и които ни преследват, които ни се доверяват и които ни озадачават, които ни променят, които ни окриляват, ядосват, обожават и мъжете, които обичат други мъже… И Мадлен и Вера се стремяха именно към онова, което нямат, нещо типично за почти всяка от нас и започвайки с вече споменатия чифт обувки, които Мадлен открадна, защото не можеше да плати, всъщност целият им живот мина в преследване на онова, което не можеха да си позволят. Постепенно от закачлив филм с приятна музика, песни и хубави парижки пейзажи, филмът се превърна в заплетена и малко прекомерна мелодрама. Влюбена в най-добрия си приятел – гей, серопозитивен и живеещ на друг континент, Вера така и не успя да намери някакъв баланс в живота си и просто се предаде… Това е поредният френски филм, който гледам – след „Бети Блу“ на Жан Жак Бенекс и „Време за раздяла“ на Франсоа Озон - в който смъртта е показана така органично и красиво като част от слънчевия, пъстър и вечен свят, че човек някак не може да страда, а остава с едно особено чувство, което аз за себе си дефинирам като типично френско послание – Красотата и любовта ще спасят света, защото ще го надживеят…

http://www.youtube.com/watch?v=i9Fe5ufBzfk&feature=player_embedded