ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

„Гениалната приятелка“, сезон 2: зад затворените врати крием най-големите си тайни

„Гениалната приятелка“, сезон 2: зад затворените врати крием най-големите си тайни

Снимки: HBO

Обикновено винаги първо чета книгата и след това гледам филмовата адаптация. Да, често съм разочарована (с малки изключения). В този случай обаче реших да изгледам първи сезон на „Гениалната приятелка“, минисериала на HBO GO, преди да съм посегнала към едноименната книга на Елена Феранте. Изгледах го на един дъх и бях изумена как една толкова мрачна действителност от предградията на Неапол от 50-те години на миналия век може да бъде толкова красиво заснета. Е, все пак сред изпълнителните продуценти е Паоло Сорентино, така че всичко си дойде на мястото. Вероятно мнозина са изгледали първи сезон, затова няма да пиша за него. Ще пиша за втория или поне за неговото начало, което преди броени дни бе дадено в стрийминг платформата, и то с цели два епизода. Двойна доза кеф, както се казва!

Но към всеки втори сезон сякаш винаги подхождаме леко скептично и с недоверие, правя го и аз, защото знаем как сме започвали да обичаме един сериал, и колко лесно ни е разочаровал с продължението си (а някои продължават да ги съсипват и с трети, с четвърти...). С изключително вълнение си пуснах първи епизод на втори сезон на „Гениалната приятелка“, който проследява историята на двете приятелки от втората книга – „Новото фамилно име“, и не – още не съм чела тетралогията, въпреки че скоро излезе и последната книга от нея. Но и този момент ще дойде.

След като първи сезон завърши със сватбата на Лила и Стефано, то логично вторият започва с живота на двете приятелки – Лила и Лену, след едно толкова важно събитие за едно момиче, особено в онези години. Събитие, което ще промени живота на едната, а у другата ще породи онази лека завист, на която ние, приятелките, сме способни, дори и с цялата любов, която изпитваме към най-добрата си приятелка. Сякаш винаги ни си иска да сме на тяхно място, ние да сме първите с големите мигове и големите любови. Завист, която може да ни отдалечи или сближи още повече. Но с приятелството не винаги ни вървят гладко нещата, нали?

Защото, ако за Лила сватбата и животът на омъжена жена се превръща в кошмар, то за всички останали, които остават отвъд вратата на новия й семеен апартамент, тя няма право да бъде друго освен щастлива. Да, има един кадър точно на тази врата – първо отвън, после отвътре... Защо ли? Защото зад затворените врати и светещите прозорци всички крием най-големите си тайни, най-силните страхове, и както Толстой толкова добре го е казал: „Всички щастливи семейства си приличат, а всяко е нещастно по своему“. Така и Лила се налага да остане там, зад затворената страна, и да крие. Да крие нещастието, насилието, неосъществените си мечти и да ги споделя единствено и само с Лену.

Защото очакванията, особено от онези, които най-лесно могат да сочат с пръст, тежат. И ударите от любимия мъж също. Особено когато трябва да се крият зад тъмни очила.

Да бъдем добри съпруги, да обичаме, дори когато синините по лицето издават болка... това очакват хората след онези сватбени фанфари. Това очакват и от Лила, там в онзи прашен Неапол. Когато най-близките виждат синините й, мълчат. Мълчат и преглъщат. Преглъщат и мълчат. Лила също. Усмихват се малко насила. Тя също. И днес повече от половин век по-късно май правим същото – мълчим. Понякога от срам, понякога от страх, понякога от болка. А уж повече говорим за насилието, но май повече мълчим.

Да има дете... Поредното очакване. Особено към омъжената жена. Сякаш не може да бъдем реализирани и пълноценни, ако не сме родили поне едно. А ако не искаме? Ако като Лила ни е страх от обезличаването, от изтощението, от всеотдайността, която не сме готови да дадем на някого, който ще я изисква ежеминутно. Ако не искаме? Лила се опитва да обясни нежеланието си на Лену, момичето, за което традициите са по-важни, по-необходими, по-правилни. Не го разбира тя това нежелание.

Затова толкова харесах онзи момент, когато Лену, малко след като си тръгва от дома на своята приятелка, се озовава на улицата и вижда всички онези лица на жени, които са заприличали на мъжете си, жени, които се опитват да попият болката на децата си, жени, които се опитват да се усмихват, жени, които не трябва да бъдат нищо друго освен примерни съпруги и грижовни майки. Защото често забравяме да поглеждаме хората в очите, сякаш не искаме да видим болката им. Потънали в собствената си история, забравяме, че около нас се случват толкова много неща, че отговорите понякога са само на един поглед разстояние. Да, по-лесно е да останем зад затворената врата, но е хубаво, когато някой иска да я отвори. Особено най-добрата ни приятелка.

Всички епизоди от първи сезон са налични за гледане в HBO GO. Новият сезон се състои от 8 епизода, всеки от по 60 минути. По две нови серии ще бъдат достъпни всеки следващ вторник.

 

Режисьорът на "Гениалната приятелка": Не исках да се боря с романа, защото го обичам!

 

 

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...