В операта гласът е всичко. Той запълва живота на оперната прима така, че понякога не остава място за друго – семейство, деца, бит. Певицата е странно създание – тя е суетна, самовлюбена, тя не остарява. А когато това се случи и примадоната един ден се събуди стара, с бели корени на косата и кафяви петна по ръцете, тя разбира, че животът й се е оказал твърде дълъг, а изкуството в него – много кратко. Точно обратното на популярната максима.
Една такава ретроспектива е монологът на певицата Вики Глас от едноименната пиеса на Елена Алексиева. Харесвам книгите й и се забавлявах на първата й пиеса „Терапевтът“, така че не ми е приятно да го кажа, но „Глас“ ме разочарова. Въпреки стилната сценография и костюми и наистина отличното изпълнение на Ивана Папазова, това е един чисто белетристичен текст и то не особено впечатляващ. Историята за това как една оперна певица на преклонна възраст трябва да изнесе последния концерт в живота си и образите на смъртта и покойния й баща се мяркат пред нея е твърде банална, за да вълнува публиката в продължение на час и половина, освен това е поднесена обидно буквално. Като любопитен елемент е вмъкнат фактът, че въпросната певица така и не е постигнала световна слава, защото цял живот е била дубльорка на великата Мария Калас. Това не прави драмата по-понятна – в крайна сметка в операта всички певици живеят под сянката на Калас, легендите имат дълги сенки.
Елена Алексиева е опитен белетрист и текстът на пиесата прилича много на кратък разказ, прочетен с чувство от официално облечена актриса. Признавам си, обаче, че ако бях попаднала на този разказ докато прелиствам книга в някоя книжарница – нямаше да си я купя.
Елена Алексиева е опитен белетрист и текстът на пиесата прилича много на кратък разказ, прочетен с чувство от официално облечена актриса. Признавам си, обаче, че ако бях попаднала на този разказ докато прелиствам книга в някоя книжарница – нямаше да си я купя.
