Годината е 1991-ва. „Уважаеми дами и господа, и тук-таме другари“ – се обръщат към публиката от сцената. Публиката, трябва да отбележим, е доста рехава, салонът е почти празен, но все пак става въпрос за Сливенския театър през 1991 г., когато изкуството не беше приоритет, но именно там и тогава Иван Добчев поставя Радичковото „Свирепо настроение“ по едноименния сборник.
Театърът е мимолетно изкуство. Представлението живее, докато е на сцена, след това пада от афиша, идват нови представления, нови актьори. В това е магията на театъра – в този единствен и уникален момент когато сме в залата, а чудото на спектакъла се случва само тук и сега, само за нас. В това е и драмата на зрителя – ако изпуснем нещо, то е завинаги. Затова е толкова рядък шанс да се види някое старо представление, макар и на запис.
Това предложи тази година „Малък сезон“ на „Сфумато“ – две прожекции на постановки на Иван Добчев по пиеси на Йордан Радичков.
Героите от сборника „Свирепо настроение“ са си все същите и през 1991 г. Хитри, глупави, наивни, досадни, всякакви човеци, вечните архетипи от село Черказки, които са надживели автора си и ще живеят винаги. Именно в това е гениалността на Радичков. А талантът на Добчев е в това да използва тези герои като канава на една непрестанно случваща се история и през познатите образи да разкаже и покаже непосредствено случващото се по онова време.
Бях забравила онези първи години на демокрацията. Впрочем вероятно повечето от нас са ги забравили, а и нещата за помнене са толкова абсурдни, дори някак срамни, че вероятно е по-удобно да помним само малките битови детайли на собственото си детство и младост, а не общата политическа и икономическа картина. Добчев ни я припомни – смешна и страшна. От червената петолъчка на партийния дом, през музиката на „По света и у нас“ и програма „Время“ на руската телевизия до вицовете за Тодор Живков и скандирането „СДС“ по улици и площади, което, вярвахме, че някак само ще доведе промяната.
Чудесен театрален спомен от едно позабравено време.
Преди прожекцията самият режисьор разказа за постановката и за това, че тя е направена напълно отворена за импровизации, нещо като „хепънинг“, като актьорите са имали пълната свобода да променят репликите си и дори да добавят думи от себе си. И наистина всички до един играят не просто ентусиазирано, а направо с настървение – скандират, пеят, танцуват, забавляват се искрено. Чудесен театрален спомен от едно позабравено време.
Тази есен в рамките на програмата „Ноев ковчег“ Иван Добчев ще ни разкаже за нашето „тук и сега“ през други две интерпретации по Радичков. Чакаме с нетърпение.
