Изкуство

„Голата истина за група „Жигули“ – смях през сълзи и музика на макс

Хареса ли ни новия български филм?

„Голата истина за група „Жигули“ – смях през сълзи и музика на макс

Рачков и Петър Дундаков
​​​​​​​Снимка: Стоян Гребенаров

Вече втора седмица новият български филм „Голата истина за група „Жигули“ е победител в българския бокс офис, като само за десет дни са го гледали почти 50 хиляди души. Хубаво е как именно български филм ни връща в кината, които толкова дълго останаха затворени. Хубаво е, че в залите, в които се излъчва, се чува повече смях и музика, отколкото нагнетяваща тишина и мелодрама. Не, в този филм дори и мелодрамата е пречупена през остроумния диалог и добре заглушена от акордите на китара.

Смехът надделява (на моменти до сълзи) – и заради добрия сценарий на Ваня Николова и Нели Димитрова, и заради играта на Михаил Билалов, Лилия Маравиля, Ирини Жамбонас, Филип Аврамов, Герасим Георгиев-Геро (мисля, че той ми е любимият), Димитър Рачков (който е изключително различен от образа, в който сме свикнали да гледаме напоследък и все пак не е много на мястото си) и разбира се, Август Попов, който прави ярко завръщане в киното. Няма как да пропуснем и Параскева Джукелова и младата актриса Климентина Фърцова, която гледаме и в сериала на bTV “Белези“. Всички те - умело режисирани от Виктор Божинов.

Въпреки че във филма се чуват популярни деведесетарски рок парчета, се откроява и оригиналният саундтрак по текстове на Ивайло Вълчев и музика на Петър Дундаков и Жоро Георгиев от „Остава“. Мнозина побързаха да сравнят „Голата истина за група „Жигули“ с култовия „Оркестър без име“, но може би приликата е само в това, че историята се завихря около музикална група, а по-голяма част от сцените се развиват на морето. Самите създатели се разграничават от това сравнение, а по-младите зрители вероятно въобще няма да стигнат до него. Със сигурност обаче го има онова усещане за лято, любовни трепети и музика на плажа, с което можем да загърбим пандемичното мрачно ежедневие поне за един филм време.

Историята се завърта около фронтмена на групата – Фори (Михаил Билалов), който, за да плати образованието на дъщеря си в чужбина, приема предложението на бизнесмена Боби Чаев (Август Попов) да събере група „Жигули“ в оригиналния им състав – 30 години по-късно – за един последен концерт в Бургас. Някога добри приятели, тези 30 години сякаш са непреодолимо много време и едновременно с това като шепа пясък са готови да се стопят между пръстите им, щом се виждат. Приятелството и любовта към музиката се оказват по-силни от разногласията, а героите имат нужда да докажат и на себе си, и на другите, че поколението на прехода все още го бива, макар и на прага на своите 50. Носталгичната нотка отново преминава през рок музиката и равносметките от миналото, които трябва да направят, за да могат да продължат.

Може би на моменти динамиката можеше да бъде малко по-сгъстена, но със сигурност една от любимите ми сцени е онази, в която групата отива в ромска махала, за да попие от енергията на техните музиканти, от тяхната лекота, с която преминават през битието. Най-жива и цветна е тази сцена, която изважда на повърхността балканската ни душа, за която често забравяме колко добре умее да се забавлява. Без значение от музиката. Като за последно. Със смях през сълзи.

 

Когато киното е музика