Голямото кискане

Уви, за пореден път ми се налага да пиша за постановка в Народния, която ме изпълва с недоумение и отчуждение от съвременния театрален  зрител и неговата абсурдна нужда да се задави от смях, но не пред телевизора в петък вечер, а в пищно декорираната зала на най-голямата ни театрална институция. Щедро тази възможност му предоставят много постановки, за които сме писали и преди, и „Пигмалион“ на Леон Даниел не прави никакво изключение. Поредният опростен до гротеска вариант на класическа творба.  Ще кажете – „Ми не ходи на такива представления“ и ще сте прави. Гледам да не ходя, но снощи се случи немислимото – закъсняхме за представлението на Явор Гърдев на Камерна сцена и не ни пуснаха да го гледаме! Вместо това любезно разпоредителките ни предложиха „нелошото“ представление на Леон Даниел на Голяма сцена. И така, в ръка с билетите за Пеперудата, купени преди месец, влязохме насред една хумористична вакханалия, в която, колкото е по-нелепа ситуацията, колкото е по-проста смешката, колкото е силен викът на някой от актьорите, толкова по-силен бе смехът на публиката.
В случая обаче не искам да коментирам нито играта на актьорите, сред които Рени Врангова блестеше с едно особено слабо и истерично изпълнение и дори няма да се разпростирам върху неочакваната поне за нас поява на Стефан Данаилов точно в тази постановка. Това, което искам да споделя с вас, е възмущението си от текста. Не може да преведеш,  да адаптираш така текст на класическо произведение, който по принцип дава възможност за прекрасни интерпретации! И да поставиш такъв текст в Народния, Боже мой! В оригиналния английски вариант на Джордж Бърнард Шоу Илайза Дулитъл говори кокни, диалекта на кореняците лондончани от Ийст Енд. В българския вариант Рени Врангова говори, по-точно крещи, на някакъв измислен език, пълен с архаизми, диалектизми, и измислени жаргонни изрази, обединени най-вече от пълната си неестественост. Дори Стефан Данаилов се затрудни с този текст, въпреки че направи каквото можа, за да му придаде някакво подобие на „органичност“ /любимото ми вестникарско определение за игра на актьор/. Накрая ще кажа – добре, че сме гледали и други постановки по тези текстове, добре, че има антракт в тези представления, ... добре, че го има Явор Гърдев. Още днес ще си купя билети и този път няма да закъснявам!