ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Голямото кискане

Голямото кискане

Уви, за пореден път ми се налага да пиша за постановка в Народния, която ме изпълва с недоумение и отчуждение от съвременния театрален  зрител и неговата абсурдна нужда да се задави от смях, но не пред телевизора в петък вечер, а в пищно декорираната зала на най-голямата ни театрална институция. Щедро тази възможност му предоставят много постановки, за които сме писали и преди, и „Пигмалион“ на Леон Даниел не прави никакво изключение. Поредният опростен до гротеска вариант на класическа творба.  Ще кажете – „Ми не ходи на такива представления“ и ще сте прави. Гледам да не ходя, но снощи се случи немислимото – закъсняхме за представлението на Явор Гърдев на Камерна сцена и не ни пуснаха да го гледаме! Вместо това любезно разпоредителките ни предложиха „нелошото“ представление на Леон Даниел на Голяма сцена. И така, в ръка с билетите за Пеперудата, купени преди месец, влязохме насред една хумористична вакханалия, в която, колкото е по-нелепа ситуацията, колкото е по-проста смешката, колкото е силен викът на някой от актьорите, толкова по-силен бе смехът на публиката.
В случая обаче не искам да коментирам нито играта на актьорите, сред които Рени Врангова блестеше с едно особено слабо и истерично изпълнение и дори няма да се разпростирам върху неочакваната поне за нас поява на Стефан Данаилов точно в тази постановка. Това, което искам да споделя с вас, е възмущението си от текста. Не може да преведеш,  да адаптираш така текст на класическо произведение, който по принцип дава възможност за прекрасни интерпретации! И да поставиш такъв текст в Народния, Боже мой! В оригиналния английски вариант на Джордж Бърнард Шоу Илайза Дулитъл говори кокни, диалекта на кореняците лондончани от Ийст Енд. В българския вариант Рени Врангова говори, по-точно крещи, на някакъв измислен език, пълен с архаизми, диалектизми, и измислени жаргонни изрази, обединени най-вече от пълната си неестественост. Дори Стефан Данаилов се затрудни с този текст, въпреки че направи каквото можа, за да му придаде някакво подобие на „органичност“ /любимото ми вестникарско определение за игра на актьор/. Накрая ще кажа – добре, че сме гледали и други постановки по тези текстове, добре, че има антракт в тези представления, ... добре, че го има Явор Гърдев. Още днес ще си купя билети и този път няма да закъснявам!
 

Момиче с много имена – ако Левена ви е трудно, можете да я наричате Лена или Вени. Тези, които не чуват добре, може един-два пъти да се разминат и с Невена. Празнува имен ден на Цветница не защото така е решила, а защото баба й е от шопския край, където на „невен“ казват „левен“. За най-лесно – тя е Невена с „л“, но в никакъв случай не Невел...