Две сестрички си играят като куклички край младата си майка. Лицата им са гладки, меки и нежни, красотата им е невинна, бебешка, докато майката разплита косите им в банята. В повечето филми сцените на къпещи се деца символизират невинността и чувството за неприкосновеност като в майчината утроба. Но във филма „Изгубената дъщеря“ на Маги Гиленхал са показани сцени от не толкова идиличната реалност.

Майката е на колене, гърбът й е огънат под странен ъгъл в броене на минутите до края на къпането. Но само да се обърне в неправилния момент, децата й може да се подхлъзнат и да потънат под водата. Това е майчинството: безкрайни протяжни моменти на отегчителни занимания, редуващи се с пикове от ужас от възможни инциденти, предвиждане на непредвидими опасности и изпадане в емоционални дупки.

Повечето филми показват майките и децата като идеализирани образи, вместо да дават близък план на реалността: майките представляват безусловната любов, децата са уязвими и крехки. А „Изгубената дъщеря“ показва същината на това какво е да си майка, символите и сантименталността са оставени встрани, за да изпъкнат нюансите на реализма. Вместо да затвърди пред публиката, че майките са бастион на безопасността, филмът показва майките като героини, които са непредвидими, непостоянни и понякога дори плашещи.

Трепетното лице на Леда (Оливия Колман) в „Изгубената дъщеря“ показва, че тя преживява момент на криза. На почивка в Гърция героинята се припича на слънце, докато се опитва да работи. Но изведнъж влиза в разправия с грубо семейство, което нарушава спокойствието на плажа. Това семейство има малко момиченце, което винаги стиска куклата си в обятията си и, гледайки я, нещо се отключва в Леда. Връща се към спомените от детството на собствените й дъщери. Сблъсъкът й с майката на момиченцето, с Нина (Дакота Джонсън) и леля Кали (Дагмара Доминчик) са наситени със заплахи за насилие, а градусът на напрежението се покачва още повече от трескавите спомени на Леда от ранното майчинство.

В сериозните филми децата рядко се измъкват невредими, до средата на този се подготвяме за трагедията. Но моментът, в който момичето с куклата изчезва, всъщност е само началото на една по-сложна история. Най-накрая разбираме, че Леда не скърби за нищо толкова буквално като смъртта. Вместо това тя мисли за по-далечните последици от избор, който е направила, когато децата й са били малки, който едновременно я е направил това, което е днес. 

Има още...