Признавам само англоезично кино, а особено харесвам независимото от Щатите и Острова (предимно). Най-награждаваният независим британски филм за 2014 г. е "Гордост" ("Pride") на Матю Уорхус (май така се произнася, чух го на БАФТА) – известен на Уест Енд и Бродуей театрален режисьор (който дебютира в седмото изкуство отдавна с великолепния и недооценен "Симпатико" по пиеса на Сам Шепърд) – спечелил осем престижни награди, включително БАФТА за дебют и независимите британски отличия за продукция, поддържащ актьор и поддържаща актриса, оценен със 7,8 в IMDB. Чаках го с нетърпение на София Филм Фест (бяхме една шепа зрители) и той напълно задоволи предварителните ми очаквания (даже ги надмина)!
Краят на 70-те, първи мандат на Тачър (мой идол, впрочем). В Лондон сме и се запознаваме с няколко хомосексуалисти: младия, красив, самоуверен и нахакан Марк (Бен Шнетцър), самовглъбения, плах и интелигентен собственик на книжарница Гетин (Андрю Скот), чаровния му, освободен, общителен интимен приятел Джонатан (Доминик Уест, блестящ и коренно различен от Макнълти в "Наркомрежа"), себичен и показен актьор, още неопределилия своята сексуалност, неопитен, но открит, симпатичен и простодушен Джо (Джордж Маккей) – неговото осъзнаване, проява на кураж и еманципиране си е отделен филм – плюс няколко екзотични и агресивни лесбийки и очилатия партньор на Марк, мълчалив тип с плетена шапка. Чувстват се преследвани, презирани и неразбрани от "естаблишмънта" на торите, закостенели и ограничени консерватори. Именно затова Марк дава идея да събират пари за стачкуващите миньори (отварям скоба: Тачър искаше да затвори губещите от десетилетия мини, за което бяха виновни лейбъристите, които ги бяха одържавили и управлявали безхаберно и некадърно, но пък всеки е прав да се бори за хляба си) – те са в същата ситуация като тях, заклеймявани от правителството и вестниците и преследвани от полицията.[[quote:0]]Естествено, профсъюзът бяга от такава помощ като от чума (физическите работници от дълбоката провинция са известни хомофоби) и нашите герои започват да звънят от град в град, като случайно в малко и забутано уелско селце им вдига много възрастната, блага, добродушна и недочуваща Морийн (голяма Лиза Палфри). Недоразумението се задълбочава, когато им пращат активиста Дай (Пади Консидайн, пак перфектен), срамежлив и недодялан дългуч с неловко присвити очи и абсурдна прическа. Той е шокиран от "дарителите", но те са събрали най-много средства от всички! Човекът се оказва достатъчно широко скроен, приема парите, кани ги да посетят миньорите лично, а в гей бара, който посещава, пуска типична британска шега (хуморът е невероятен и е част от действието): "Бил съм и в барове в Уелс, но тук жените са... как да кажа, по-женствени!" Кикот!
С бусче групичката се изтъпанчва в Уелс и там започват недоразуменията, абсурдът, сблъсъците – и всъщност се случва филмът! От едната страна са хората без предразсъдъци, гостоприемни, благоразположени и отворени – Морийн, Дай, пълната, тромава, къдрава и енергична, с огнени очи Шиан (Джесика Гънинг), ръководеща слабохарактерен мъж под чехъл, добродушната, щедра, остроумна и авторитетна Хефина (великата Имелда Стонтън, естествено – наградена) и свитият ѝ, мълчалив, толерантен и благовъзпитан съпруг Клиф (Бил Най). От другата са всички останали. И пак: "Вярно ли е това, мила, дето го говорят за лесбийките" – "Кое?" –"Че сте вегетарианки?!"; "Нямаме нищо против гейове и лесбийки, но човек от Северен Уелс не приемаме!"; "10% от хората са хомосексуални, така че и сред миньорите има такива!"
Великолепните сцени са множество – уелските домакини си играят с дилдо, посещават лондонски бар само за мъже (!), в който сериозно и вглъбено коментират с голи до кръста изваяни мускулести рокери с кожени панталони и каскети, посръбвайки уиски, танца на Джонатан пред втрещените миньори ("tough gyus don’t dance!") и очарованите им съпруги (след което въпросният е засипан с молби от младежи да ги научи на дяволските движения!).
Кикотът ми огласяваше празната зала, ехото резонираше и кънтеше; повече няма да разказвам, останалото трябва да се гледа задължително!
Предразсъдъците към другия, различния, падат, щом го опознаеш, вникнеш в наранената му душа, усетиш кървящото му сърце, разбереш мечтите и надеждите му, които по нищо не се различават от твоите, прегърнеш го и мълчаливо попиеш стичащите се по лицето му сълзи. Още повече, когато симпатията е взаимна и от двете страни стоят добри, щедри, морални и благородни хора.[[more]]"Хомосексуалисти за стачкуващите миньори" събират най-много средства (пари и продукти) от всички организации във Великобритания, подпомагащи стачката! А миньорите им се отблагодаряват, като тръгват гордо начело на "прайд" парада им насред Лондон, с вдигнат юрук и веещи се знамена, докарани от десетки автобуси! Гледката е емоционална и изтръгваща сълзи от всеки.
Джонатан, №2, диагностициран със СПИН във Великобритания, все още е жив, а Марк, най-чистият и пламенен, умира една седмица след диагнозата. Какво нещо е животът!
Повече от Боян Атанасов можете да откриете в личния му блог, статии от който публикуваме при нас с неговото любезно съгласие.
