Изкуство

Habemus Papam

Най-после един истински фестивален филм – интересен, различен, нелесен за гледане и разбиране. Филмът на режисьора Нани Морети „Имаме папа“ беше един от най-обсъжданите и противоречиви филми на фестивала в Кан тази година и е истинско събитие, че толкова бързо стига до българската публика. Историята е колкото възможна, толкова и невероятна – конклавът избира новия папа (прекрасна роля на 85-годишния Мишел Пиколи) и той след кратък период на мълчалив шок отказва да встъпи в длъжност. Следва… всъщност, никой не знае какво следва. В ситуация като тази, следва Бог да покаже пътя

Habemus Papam

Най-после един истински фестивален филм – интересен, различен, нелесен за гледане и разбиране. Филмът на режисьора Нани Морети „Имаме папа“ беше един от най-обсъжданите и противоречиви филми на фестивала в Кан тази година и е истинско събитие, че толкова бързо стига до българската публика. Историята е колкото възможна, толкова и невероятна – конклавът избира новия папа (прекрасна роля на 85-годишния Мишел Пиколи) и той след кратък период на мълчалив шок отказва да встъпи в длъжност. Следва… всъщност, никой не знае какво следва. В ситуация като тази, следва Бог да покаже пътя на новия си наместник. Когато това не става, на помощ идва науката. Самият режисьор (на снимката) е в ролята на психоаналитик, който бива извикан да помогне на новопровъзгласения папа, като преди това е предупреден, че не бива да го пита за името му, за детството му, за майка му, за неизпълнените му желания или фантазии или за тези сънища, които са неуместни. Освен това, разбира се, да не забравя, че съществуването на душата е в противоречие с идеята за подсъзнателното. Сцената как психотерапевтът провежда сеанс с папата, седнал на метър от него и заобиколен от стотина кардинали е една от най-запомнящите се във филма. Само няколко часа по-късно, новият папа избягва. От тук нататък филмът се разделя на две сюжетни линии и за съжаление нито една от тях не е развита достатъчно убедително. От една страна проследяваме пътуването на папата из нощен Рим, репетициите на първото му слово в един автобус – в тази сцена наистина има нещо евангелско, срещите му с театъра и спомените му за неосъществената му кариера на актьор (тук алюзиите с Карол Войтила са очевидни) и напълно човешките му колебания дали силите на вярата и волята ще му стигнат, за да поеме новия си път и да излезе на най-голямата сцена в света – не случайно той непрекъснато повтаря, че е слаб актьор. От друга страна психоаналитикът остава задържан във Ватикана и там играе на карти с кардиналите, спори за симптомите на депресия в Библията, за дарвиновата теория и дори организира турнир по волейбол. В някакъв смисъл и двата паралелни сюжета водят към идеята, че както човекът може да не е на висотата на отредената му житейска роля, така и църквата може би не е достатъчно адекватна на съвременния живот. В крайна сметка папата си признава публично, че е безсилен да се справи, а турнирът по волейбол спира и бива забравен на момента. Изглежда, в някои свои измерения човекът никога няма на се промени, нито пък църквата. За мен лично, това е някакво утешение…