ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Happiest Season: един (не)толкова различен коледен филм

Happiest Season: един (не)толкова различен коледен филм

Снимки: Hulu

Сезонът на коледните филми е официално открит, а идеи за нови такива (включително и сериали) особено в стрийминг платформите не липсват. След като изгледах Holidate с Ема Робъртс, която излиза с измислено гадже за празниците, а след това се порадвах на сладката история на Dash & Lily, защото беше пречупена през различни книги и пресъздадена с помощта на една тетрадка, стигнах и до Happiest Season с Кристен Стюарт. Още един филм, в който главните роли са поверени на заветните празници, срещите със семейството и разбира се, на любовта. Дотук нищо нетипично.

Различен е обаче с това, че можем да го вкараме в графата куиър, защото основната любовна история е между две момичета – Харпър (Макензи Дейвис) и Аби (Кристен Стюарт), и с това едновременно носи усещането за това как точно по Коледа трябва да бъдем по-щастливи, по-сплотени и да споделяме миговете с най-близките си, но в същото време показва колко трудно е именно пред тях да разкриваме различността си. В името на семейното щастие крием най-големите си тайни от най-близките си хора, докато печем сладки в кухнята, караме кънки на лед или пазаруваме подаръци и привидно следваме сценария на перфектната Коледа.

И точно в стремежа да бъде перфектна тази Коледа, Харпър кани Аби да прекара празниците със семейството й, защото Аби е загубила родителите си преди години. По пътя обаче се оказва, че Харпър не само не е споделила със своите, че има гадже, а и че това гадже всъщност е момиче. Така Аби влиза в ролята на съквартирантката, приятелката, но не и на любимата. И го прави, от любов, докато тайно докосва ръката на Харпър по време на едно от тържествата, докато пазарува с една от сестрите й, докато се разкъсва емоционално от това, че любимото й момиче трябва да се крие от собствените си родители, докато чака най-после да се разкрие пред тях и да й предложи брак.

От любов? Какво ли не сме готови да правим понякога само заради това тайно докосване, само заради онзи миг, в който вече няма да бъде тайно? Но да се разкриеш пред семейството си като куиър е трудно и на филм, и извън филма. Да бъдеш приет от тях също. Това е много малка част от реалността, показана в Happiest Season, с цялата ирония за това, че често най-щастливият сезон се превръща в най-тъжния, когато тайните отлежават в мазето (може би във филма Аби неслучайно е сложена да спи в стая, направена именно в мазето на къщата), а страхът от неприемането може да бъде по-силен от обичането.

Въпреки всичко този филм ни носи и онази фантазия, която точно по Коледа ни е нужна повече от всякога, за да бъдем по-малко самотни (дори и понякога заобиколени от цялото семейство), за да повярваме в любовта, когато си мислим, че отново е забравила адреса ни, за да повярваме, че може да бъде споделена – било то между мъж и жена, между две момичета или две момчета. Фантазия, която носи усещане за уют и дом и онзи хепиенд, за който всяко момиче си мечтае, особено когато за пореден път е влюбено в хетеросексуално момиче, а „стремежът да обичаш и да бъдеш обичан, се превръща в непристойно желание“, както пише Елиф Шафак в една от книгите си. Фантазия, която продължава само час и половина. Нито повече, нито по-малко. И все пак е хубава!

 

Филмите и сериалите, които ни показват силата на любовта между две жени

 

 

Ако бях филм, щях да бъда "Полунощ в Париж". Ако бях книга, щях да бъда "Романът на Зелда Фицджералд". Ако бях песен, щях да бъда A little party never killed nobody. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така утолявам и жаждата с...