Два милиона жертви на година. Четирима мъртви всяка минута. Само за няколко години в САЩ жертвите са пет пъти повече отколкото през войната във Виетнам. Чума. Как се оцелява по време на чума.
Обикновено не гледам номинираните за Оскар документални филми, но този беше изключение. Стана ми интересно, защото се оказа, че не знам почти нищо за историята на болестта СПИН и за развитието на антивирусната терапия. За това, че години наред правителството на САЩ официално отрича съществуването на това заболяване, пациентите често не са приемани в болница, а на пазара няма нито един легален препарат за лечение на ХИВ и СПИН. Хиляди заразени хора живеят безпомощни и с пълното съзнание, че ще умрат – със сигурност, съвсем скоро – и това изобщо не интересува тяхното правителство. А когато се появяват първите медикаменти, одобрението им отнема между 7 и 10 години. Без надежда, отчаяни, мразени и обиждани – болните излизат на улицата.
Този филм е за това – за гласа на улицата. За силата на хората, които не се страхуват, които лягат пред колите и се качват по покривите, които крещят, защото са малко и трябва да са шумни, за да ги чуят. Това е филм за натиска на тълпата, когато жертвите стават много, когато стават много и протестиращите и държавата е принудена да се вслуша, да промени правилата. За всичко ли са прави хората на улицата? Не. Натискът им води до пускане на пазара на непроверени лекарства, които се оказват напълно неефективни. Още жертви.
От 1996-та година насам съществува напълно ефективна терапия и носителите на вируса живеят като здрави хора. Ако проучванията са били разрешение още по времето на Рейгън, спасените са щели да бъдат много повече. Може би просто е трябвало да се излезе на улицата по-рано…
