Сцената на най-големия роден театър е малка за размаха на въображението на Диана Добрева. Човек трудно може да си представи, че образите, звуците и емоциите в един спектакъл може да разширят мащабите си толкова много, че в един момент пространството да им отеснее и да понесат смълчаната публика в залата някъде извън ограниченията на място и време. Така че целият този спектакъл е като някакво магическо пътуване. [[more]] Впечатляващият театър обикновено започва с грандиозни декори. Тук не е така. Сценографията е семпла, решена в моно цветовете на спектакъла. Размахът е в изобилието на смисли, хора и звук. Пиесата „Калигула“ на Албер Камю е сама по себе си знаков текст в световната литература, а към нея Диана Добрева и Александър Секулов са добавили и стихове, вплетени напълно органично. Това е вторият техен съвместен проект, който гледам – първият беше „Вълци“, и отново резултатът е страхотен.
Актьорите са множество и често са на сцената заедно, хармонията на движенията и думите им задават ритъма на действието. Звукът, от своя страна, е непрекъснат – не само като фон на случващото се, но и като характерен акцент. Всяко движение на Калигула отзвучава като удар на меч или размах на коса – мечът или жътвата на смъртта, която го следва по петите. Вокалните партии са отделна тема, те и като част от спектакъла имат не илюстративна, а пълноценна драматургична стойност.
Темите за диктатурата и безграничната тирания на един отделно взет човек е достатъчно обговаряна в изкуството, както и в политиката. Изглежда това никак не променя нещата. Колко пъти след Калигула – уви и до днес – диктаторите идват на власт, тълпата ги търпи, а след тях остава етикетът „луд“. Луд ли е Калигула? Сталин? Хитлер?... В размаха на своето безвластие и неограничената си с нищо алчност („Искам Луната“), в своята безчовечност и егоизъм, Калигула не изглежда като нещо далечно в историята.
Едновременно – и може би еднакво силно – е застъпена и тезата, че Калигула е просто един отчаян артист, художник, който по волята на съдбата има за своя игрална площадка целия свят. Това също е тема с неостаряваща актуалност – какво и колко може да се прости на артиста. В унисон именно с тази линия са появяванията на сцената на Жорета Николова, която рецитира стиховете на Александър Секулов, и всяка такава поява е абсолютно хипнотична.
И все пак – в основата на всичко е Диана Добрева. Не пропускам нито един неин спектакъл и чувствам естетиката й много близка, много женска и много нужна в нашия свят и време. Не ми се струва прекомерно и в повече нищо в този спектакъл, който преосмисля клишетата на римския разкош през поредица от лесно разпознаваеми и силно въздействащи символи – кожените дрехи, перата, красивите тела на жените и мъжете, разкошните рокли на Вяра Табакова и Биляна Петринска и изящните ала-оперни трели на последната, Венерата на Ботичели, кралската мантия Versace, украсена с образите на Горгона Медуза. Всичко това създава нужната атмосфера за появяването на Калигула.
Деян Донков е блестящ – неистов и луд до невъзможност в тази роля. Но неговото актьорско постижение би било невъзможно и непълно без целия мизансцен от хора и думи. Просто всичко в „Калигула“ е на мястото си, изпълвайки всяко възможно място – през цялото време в залата цари пълна тишина и съм сигурна, че ако Калигула бе посочил някой от нас и бе казал „Стани“, щяхме да го послушаме. Страхотно впечатляващо представление, което напълно заслужава дългото чакане за билети.
