Грохотът на многолентови булеварди свързва стотиците модерни комплекси от бетон и стъкло в индонезийската столица Джакарта. По преките, в сенките на небостъргачите прехвърчат скутери, петли, търговци, моторни рикши, хлапета и лепкави изпарения. За страничния наблюдател това е любопитен вид хаос – целенасочен и добронамерен. Насред него мъж подстригва брадата си, седнал на прага на разпадаща се холандска сграда от ХІХ век. Сгушен в него, синът му наблюдава чужденеца, който спира, вдига фотоапарат и запечатва сцената.[[more]]За довиждане му подарява усмивка – същата усмивка, която чужденецът ще получи още безброй пъти и която ще го накара да се влюбва отново и отново в тази необятна страна. Ще я получи от възрастната жена на остров Ломбок, която ще му предложи ориз за из път; от факира на хвърчилата на Бали; от самотния въдичар на плажа на Гили Траванган.
Чужденецът е българин и се казва Павел Гоневски. Арт център “ФотоСинтезис” представя неговата фотоизложба “Индонезия, любов” в кафе-галерията на бул. “Васил Левски” 57 в София, между 6 и 25 ноември.
Какво влагаш в думата „любов“?
Ако не беше оригинално, името на изложбата щеше да звучи банално или сълзливо. Онова, което го прави оригинално, е, че думата „любов“ не присъства в речника ми. Не я използвам, защото я приемам насериозно. Любовта е онова чувство, което ни трансформира до неузнаваемост, кара ни да вършим глупости и, въпреки всичко, успява да ни окрили. Индонезия е специално място.
Казваш, че в Джакарта цари любопитен вид хаос. Кога в хаоса се крие красота?
Красота се крие абсолютно навсякъде, стига да имаме очи за нея. В Джакарта я намерих в усмивките, в гостоприемството, в толерантността, в липсата на агресия. Това е многомилионен град на безкрайно богати и изключително бедни хора. Докато се разхождаш по тесните кални улици между булевардите, неминуемо се сблъскваш с нищета, но по нищо не личи тя да е духовна. В никакъв случай не претендирам да съм опознал индонезийците, но впечатлението ми е, че те се стараят да преодолеят препятствията на живота с усилия. За разлика от други места по света, там не попаднах на просяци. Всеки се опитваше да ми продаде по нещо, но никой не поиска нищо даром.
Какво превръща обикновения турист, щракащ всичко, което види, във фотографа, който умее да улови красотата на най-необикновените места? Със сигурност не е само въпрос на техника.
Техниката е на последно място сред факторите. Тя е необходимост, а не предпоставка. Основната разлика между хората с усет към фотографията и онези без усет е, че първите знаят кога да не вдигат фотоапарата. Всяка снимка разказва случка, история. Не всяка история си заслужава да бъде разказана.[[quote:0]]
Преди година направи изложба, посветена на Лондон. Кое е по-голямо предизвикателство – да снимаш улиците на града, който си избрал за свой дом, или далечна страна, където си само турист?
Двете ситуации крият различен вид предизвикателства. Познаването на града ти позволява да надникнеш под повърхността, да интерпретираш видимото, а не само да го отбележиш. На непозната територия ти правят впечатление повече неща. Съществува риск да изгубиш контрол над пръста върху спусъка. Намирам за изключително полезен опита си от работа в медии, който ми позволява да филтрирам видяното, преди да го заснема.
Да очакваме ли някога изложба, посветена на София, на България?
Понеже снимам за удоволствие, разполагам с лукса да се отдавам на вдъхновението, когато и където ме застигне. Случи ли се мястото да е България, не виждам защо да не стане прилична колекция. Разбира се, дали тя ще бъде показана, ще зависи и от галеристите. Благодарен съм и се чувствам поласкан от “Фотосинтезис”, които приеха да представят „Индонезия, любов“.
Като емигрант от много години какво мислиш за прословутото българско отношение към емиграцията като към присъда? Имаш ли периоди на колебания дали да не се завърнеш?
Не съм емигрант. Това е термин от отминали времена. Всеки от нас е роден на определена територия по случайно стечение на обстоятелствата. Позволим ли на това случайно стечение на обстоятелствата да ръководи решенията ни, ще открием, че живеем в окови. Избрал съм да живея в Англия, защото ми харесва. Бих посъветвал всеки да потърси мястото, което му пасва, и да се отправи натам. Ако ли пък го е намерил – да не мърда. Откак съм в Англия – повече от 10 г., нито за миг не съм се поколебал, че това е моят дом.
Нещата, които много обичаш в България и нещата, от които много те боли, са...?
Близките и приятелите са несметното богатство, което ще пазя с всички сили завинаги. Смятам себе си за късметлия в това отношение. Що се отнася до болката, позволявам на дистанцията да я тушира. По-малко чета, по-малко се интересувам. От няколко месеца не ползвам фейсбук. С радост научих, че съм пропуснал падането на правителството на Орешарски! Всичко това е така, защото иначе болката е непоносима. В основата й е най-важното: липсата на обществена мъдрост, върху която да се изгради всичко останало. Погледната отстрани, нацията изглежда инфантилна, но всъщност е още по-зле – тя е самоинфантилизирана. Това далеч не означава, че липсват интелигентни българи – напротив, хиляди са, и те знаят много добре какво искам да кажа. Но какво са хилядите на фона на милиони...
Имам чувството, че винаги, когато говорим, ти задавам този въпрос и никога не съм удовлетворена от отговора. Кога ще ни зарадваш с нова книга?
Както винаги, и аз не съм удовлетворен от отговора си, че не знам. Освен вдъхновение, писането на книги изисква продължително целенасочено усилие ден след ден, седмица след седмица, месец след месец. Някой беше казал, че ако можеш да не пишеш, не бива да пишеш. В момента нямам проблеми да не пиша. Трудно ми е обаче да не снимам.
В биографията си освен фотограф, вписваш и журналист, писател, редактор, продуцент. Все още не си намерил себе си, или си от хората, които, ако не се занимават със сто неща наведнъж, не се чувстват живи?
Ще ми се да мисля, че не съм намерил себе си, но всъщност май съм. Обичам да разказвам истории и го правя с различни средства. Току виж утре съм започнал да пея... Всъщност, не. Това няма да стане.
Какво е щастието за теб?
Ха, вечният въпрос... Щастието са миговете, в които светът изчезва. Или по-скоро миговете, които изпълват целия свят. Това са моментите, заради които вършим всичко останало в живота.
Павел Гоневски е автор на два романа - “8 секунди от смъртта” и “Лицето от сенките”. От 1997 г. работи като репортер и редактор във в. „Континент“ и „24 часа“, а след като се премества в Лондон през 2004 г., е радиопродуцент в Би Би Си и уеб мениджър в Epson Europe B.V. Това е втората му фотоизложба, след като миналата година, заедно с Вероника Велкова, представи колекцията улични фотографии „Лондон, бейби!“ в рамките на Месеца на фотографията в София.
Още текстове на Бела можете да прочетете в блога й.
