Към "Ирландецът" на Скорсезе подходих много скептично и предубедено. Въпреки наградите и номинациите за мен режисьорът вече 25 години (след "Казино") прави едно и също – повтаря се, самоцитира се и е абсолютно изчерпан. Получи взе "Оскар" за римейк на хонгконгски филм!
Историята е позната – изчезването/убийството на Джими Хофа и задължителният вътрешен човек, който знае тайната и я е крие до смъртното си ложе.
Но... "Ирландецът", заснет по нашумялата книга на Чарлз Бранд (с оценка 8.2 в IMDb, вече №159 във вечната класация на сайта, с пет номинации за "Златен глобус") е мощен, завладяващ и преливащ от енергия и талант, с бликащи емоции и тежки морални дилеми. Ал Пачино е направо стихиен, несравним, гигантски като Джими Хофа. Лукавият, самонадеян и неуязвим профсъюзен шеф с валчеста глава, абсурдна прическа и интелигентно, хитро лице, който се е опълчил на президенти, министри и ФБР, убеден, че е дал на работниците достойнство, сила и полагащото им се по право място в обществото. И е направил грешката да не отчете, че когато се възползваш от мафията, и тя ще се възползва (двойно) от теб – ще те изстиска, унищожи и захвърли.
Джо Пеши като Ръсел Буфалино пък е органичен и убедителен, направо се разтваря в образа на мафиот от старата школа – с дребно жилаво тяло, безупречен костюм, елегантни очила и изсечени като с длето черти, притежаващ някакъв кодекс на честта и стремеж към разбирателство и компромис, избягващ конфликти и кръвопролития. До един момент...
И тук стигаме до огромната и рожденна слабост на филма – ужасяващото компютърно подмладяване. При Пачино и Пеши не е фатално (неслучайно те обират номинациите), но при Робърт де Ниро, в ролята на главния герой Франк Шийран, е направо кошмарно. Той просто вече не е за тази роля (в началото трябва да е около 30-годишен), но я изиграва блестящо, като в най-силните си творчески години. Обикновен, упорит, надежден, верен, небиещ на очи, с едро лице, присвити хитри студени очи, мускулести ръце и широки рамене.
Най-хубави са последните 30 минути (от пълни три часа и двайсет до надписите), когато уж не се случва нищо и всичко вече е ясно. Франк Шийран, една развалина, тъгува по хубавата си и образована дъщеря Пеги (Анна Пакуин), която не му говори от десетилетия (и той знае защо). Изповядва се, мисли, терзае се: "Що за човек би провел такъв разговор?!". Сладкодумният и добронамерен свещеник казва нещо изключително: "Понякога съжаляваме, без да чувстваме съжаление". Така е и при Франк – той се е омърсил с чудовищно предателство, извършил е мерзък акт, но... не чувства нищо, няма угризения и точно това го мъчи жестоко. Но знае, защото всеки има божията частица в себе си и инстинктивно разпознава добро и зло, че е натоварил душата си с непростим грях, от който спасение няма.
Най-добрите филми на тандема на Скорсезе и Ди Каприо
