Първият пълнометражен документален портрет на Юлия Кръстева – „Кой се страхува от Юлия Кръстева?“ – ще има премиера днес, 20 април, от 18 ч. в кино Люмиер, като с него ще се открие Фестивалът за документално кино Master of Art, за който вече ви разказахме. Втората прожекция ще е от 19 ч. на 25 април в кино Г8. Това е първият у нас биографичен филм за голямата българка, за нея вече има няколко френски документални филма.
Днес ви срещаме с Искра Ангелова, автор и сценарист на филма, който е съвместна продукция на БНТ, НДК и нейната Wonderland Productions. Оператор в Париж е Недялко Данов, в София – Николай Илиев, а Искра снима субективните кадри със своя фотоапарат. Режисьори са Искра Ангелова и Милена Гетова, монтажът е на Росита Желева и Велислав Иванов, композитор на авторската музика в саундтрака е Антон Пиперов. Вижте какво ни разказа Искра за раждането на този амбициозен и така необходим проект, както и за срещата си с изключителната Юлия Кръстева.
Как се роди идеята за филма, откъде започна всичко? И коя е твоята първа среща с нея?
Аз си мечтая да се срещна на живо с Юлия Кръстева от 25 години! Бях ученичка, когато, посъветвана от моята прекрасна учителка по литература в 22 гимназия в София Албена Руневска, отидох да слушам лекциите на бляскавия Никола Георгиев в Университета – тези лекции бяха като рок концерти, толкова посещавани… Мисля, че там чух името й за първи път. Учител ми беше и Николай Иванов, и той много я хвалеше, струва ми се. После спечелих Националната олимпиада по литература и заедно с Явор Гърдев, приети и в НАТФИЗ, бяхме поставени пред дилемата да изберем между „науката“ и „сцената“… Той учеше паралелно философия и режисура, аз – актьорско майсторство и филология. Тогава името на Кръстева се носеше по коридорите на Университета като добре пазена тайна – като ехо, което някак е проникнало през Желязната завеса и ни ободрява в мигове на униние. Нито можехме да прочетем нещо, написано от нея там, нито можехме да си представим изобщо как нашето момиче е успяло да стане една от тях. Самата мисъл, че тя е част от кръга на Ролан Барт, Умберто Еко, Клод Леви Строс, Жак Дерида, Мишел Фуко, Роман Якобсон – все легендарни за мен имена, които можех и да чета по малко (тях вече ги имаше и на руски), ме правеше истински щастлива. [[quote:0]]После през годините съм чела това-онова – отделни нейни статии, докато на български не излязоха романите й, тях вече прочетох. И „Черно слънце“. На английски съм я чела – но е много странно, защото тя пише много поетично, емоционално и нестандартно и аз никога не съм сигурна дали преводът е достатъчно точен. Бих искала да можех да я чета в оригинал, на френски, или най-сетне нейните важни книги да бъдат преведени и на български. Но така – както каза един приятел – сбъдна една мечта. За нас тя беше мечта.
Юлия Кръстева не е достатъчно позната у нас, какво искаш да кажеш за нея?
Най-вече и преди всичко ме е занимавал нейният пробив – усещането, че ако си достатъчно умен, предприемчив, смел, оригинален и трудолюбив, ти можеш да успееш да излезеш на световната сцена. Ние тук сякаш сме позагубили способността си да се радваме и да се възхищаваме на чуждия успех, на чуждите постижения. Аз не съм обаче и всъщност това работя като журналист в БНТ – във всеки брой на „Нощни птици“ се опитвам да съм като огледало, да покажа реалистичен портрет на човека с най-доброто и интересното, което той носи. Не ми е трудно, защото в България живеят и създават изкуство страхотни хора, всъщност в тях може би е надеждата – защото хората на духа работят с него (с духа) и съответно те може би единствени са опазили морала, идеализма и честността си, заедно с една деликатност и възпитание, които срещаме все по-рядко напоследък.
Но онова, което искам да кажа за Юлия Кръстева, не се побира само в думата „успех“. Освен че е световен учен, семиотик, философ и съпруга на знаменития френски скандален писател Филип Солерс, тя е прочут теоретик на феминизма и психоаналитик. Всичко това може да звучи далечно тук, но именно това трябва да е стремежът ни – местата, на които тези теми се обсъждат и дискутират задълбочено, да стават повече, да го създаваме и пазим. Юлия Кръстева е обявена за една от 100-те най-влиятелни мислители на ХХ век според сп. „Форин Полиси“ редом с Умберто Еко, Орхан Памук, Вацлав Хавел, Ноам Чомски и Папа Бенедикт XVI.
Кое е водещото, най-силното при нея – това, че е българка, успяла в чужбина, това, че е жена, която се занимава с интелектуален труд? Кое я определя най-силно за теб?
Аз мисля, че това, че е българка, която е успяла в чужбина, може да прави горда нея самата. Аз не изпитвам национална гордост заради постиженията на някого другиго – аз им се радвам. Мисля, че онова, което ме радва в нейния успех като българка и като жена, е изобщо възможността подобно нещо да се случи. Юлия Кръстева ме е карала да се чувствам гражданка на света, когато бях студентка, кара ме да се чувствам така и днес. Знаейки какво точно коства успехът в онези общества, аз й се възхищавам истински. По същия начин, когато чух за първи път речта на Елиф Шафак за TED, се разплаках. Защото тя доказва, че може – независимо от произхода си, от предразсъдъците към тази част на света като периферно спрямо световната интелектуална мисъл място, независимо и от пола си и отношението към него в своята родина… да стане космополитна, световна писателка и интелектуалка само заради образованието си, таланта си и своя красив ум. Това ми дава надежда. [[quote:1]]Какъв човек е Юлия Кръстева, каква жена е?
Бих казала целеустремена, целенасочена, организирана, трудолюбива, ексцентрична. Когато дойде в България – а това беше първата й голяма публична визита от много време – тя не седна. Тя намери добра дума за всеки, интересуваше се от всичко, направи непостижимо количество неща – панихида на родителите си, пътешествие до Рилския манастир, среща със студенти, участие в „Нощни птици“, събиране със стари познати, съученици и приятели, и най-вече разбира се – лекцията си, която изнесе пред препълнената аула на СУ на чист български език. Т.е. тя е неуморна и много организирана. Пълна с енергия и концентрирана. Има огромен коефициент на полезно действие.
Като жена ми се видя различна тук и там – сякаш тук (в София) беше се опитала да се дегизира, за да ни дразни по-малко. Опитваше да е по-незабележима. В Париж тя беше много шик – елегантна, женствена, смело облечена в кожено гладко яке или манто, с червени велурени боти или високи кожени ботуши, с изряден маникюр в цвят на тъмна вишна, лек грим и перфектна къса прическа. Беше екстравагантна. Тя ни заведе при фризьора си, при хлебаря, вестникаря и сладкаря, показа ни своя квартал и своя Париж, допусна ни до най-тесния си семеен и приятелски кръг, запозна ни с мъжа си Филип Солерс и ни показа Дома за юноши „Кошен“, в който чрез методите на психоанализата помага на младежи, увлечени от ислямския радикализъм и ДАЕШ.
Заедно ровихме из библиотеката на университета й „Париж Дидро VII“, където тя ни организира цяла дискусия на тема жените в литературата и в народните приказки, на която бяхме свидетели – проведе я с вице президентка на университета пред нас, така да се каже. Накрая на тези ужасно интензивни 4 дни тя направи прием в наша чест и на него дойдоха всички участници във филма. Тя сама се описа в една сладкарница като „любопитна и лакома“. Бих казала – бърза, съобразителна, концентрирана, смела. Не иска да бъде поставяна в рамки, да бъде категоризирана, съпротивлява се на обобщенията и етикетите.
А какво е нейното отношение към България?
Според мен прекрасно. Но тя – както всеки интелигентен човек – е и критична към нас, тя си позволява да анализира онова, което вижда. Ето нещо, което тук много трудно й прощават. За нейното отношение си говорехме в кафенето „Клозри дьо Лила“, където преди нея са обичали да пишат Бодлер и Верлен, Хемингуей и Фицджералд, Сартр и Симон дьо Бовоар… И тя каза неочаквано, че на нас ни липсва Ренесансът, липсва ни радостта от осъзнаването, от събуждането на телесността, наслаждението от езика дори. Че ние тънем в едно вечно униние. Че ние сме много ограбени от онези 500 години турско робство. И че тя е, разбира се, с единия крак там и с другия тук, при нас. [[quote:2]]Аз мисля, че тя има много смесени чувства – от една страна, е заминала през 1965 г. и оттогава реално не е можела да се връща до падането на режима, макар никога да не се е определяла като дисидент или герой. Но е ясно, че тя не е сътрудничила на комунистическата държава и това тук не е останало незабелязано. От друга, след смъртта на баща й в края на 80-те тя вече сякаш не е искала да се връща, защото тази неочаквана смърт (според нея – почти предизвикана в някаква българска болница) я е травмирала дълбоко. Тъкмо тогава (през 1994 г.) тя пише своето безпощадно есе „Българийо, страдание мое“, което никога няма да могат да й простят у нас. За жалост, то продължава да е актуално и днес, 23 години по-късно…
„Вие страдате от хаос, от вандализъм, от насилие. Вие страдате от липсата на авторитети. Вие страдате от корупцията, липсата на инициатива, от разпуснатостта, която увеличава безпрецедентната бруталност на индивидите, от арогантността на мафията и комбините на новите богаташи. Българийо, страдание мое.“ Как ти звучи? Нима не е писано днес?!
Ние склонни ли сме да имаме такъв външен коректив? Готови ли сме да приемаме такава една външна гледна точка?
Не, това е ясно. Ние мразим с цялото си сърце всеки, който идва от там и ни казва очевидни истини (Кристо, Кръстева). Затова Кръстева е много внимателна днес и не говори вече така директно. Тя е научила урока си. Според мен нейната истинска, страстна любов към България си личи най-вече в романите й – например в „Убийство във Византия“ героинята й е голяма интелектуалка, представена като потомка на византийската принцеса Ана Комнина, а родината й – прекрасно кътче от рая с безброй църкви и византийски руини. Така вижда Кръстева България и я идеализира и преизмисля, когато е там. А когато дойде тук, разбира веднага какво се случва с обществото ни и го анализира безпощадно. Нормално.
Ние също имаме известно раздвояване на личността – от една страна, сами чудесно разбираме какво не сме свършили за тези 28 години свобода и колко много и сериозни проблеми имаме като общество, корумпирано и проядено от лъжи и двойни стандарти. Ние си даваме чудесно сметка за това. В същото време, когато някой отвън, който истински е успял, се появи на нашия доста стеснен хоризонт, ние го виждаме като заплаха за своя комфорт на оплакването. Изведнъж този чужд, външен успех ни сепва от удобната ни приспивна песен и ние се виждаме като в нелицеприятно огледало – недостатъчно подготвени, талантливи, находчиви, образовани, трудолюбиви и успешни. Ние не се развиваме, не се интересуваме от новостите в своите области, ние сме се примирили. Ние, включително съдя по дебата, който нейната лекция предизвика – съдим и разсъждаваме, без да сме я чели, по дяволите! Та на български са преведени само романите й и една теоретична книга. Големите й интересни книги Séméiôtiké, „Революция на поетическия език“, „Чужденци сме на самите себе си“, „Силата на ужаса“, „Болести на душата“, „Женският гений“ и др. изобщо са непознати на българския читател. Това е непростимо невежество и нежелание да се чуе един безспорно значим и много влиятелен глас.
Колко дълго време ти отне снимането на филма? Какво ти помогна да продължиш и ти даде сили да упорстваш?
Самите интервюта с нея и нейния кръг бяха снимани за 4 много интензивни дни в Париж. Първият ми кратък филм за нея, който се излъчи в рубриката на БНТ за документално кино „В кадър“, също беше сниман под пара – в рамките на гостуването на Кръстева в България – или за още 4 дни. В него участва първият обожател на Юлия – инженерът Антон Наков, който я обича до днес, също проф. Миглена Николчина и проф. Александър Кьосев, както и деканката на факултета „Изследвания на пола“ в Харвард Алис Жардин. Но онова, което отне много време, беше да намеря някакво, макар и символично, финансиране на пътуването и на филма – всъщност ТОВА ми отне 2 години. Иначе с двама печени монтажисти от БНТ, Росита Желева и Велислав Иванов, го монтирахме за един месец и беше готов.
Тук искам да кажа, че в работата си по този филм изгубих много от илюзиите си – аз си представях, че той е задължителен за страната ни и всеки би разбрал това. Оказа се, че не е така и че коства страхотно много усилия и здрави нерви, за да успееш да довършиш такова начинание. Истината е, че Юлия Кръстева е звезда в Париж и Ню Йорк, за нея се пишат книги, правят се симпозиуми и съществува дискусионен международен кръг „Кръстева“, но у нас тя е малко позната. И за това имаме вина сами – преведени са САМО нейните романи, а тя става световно признат учен с невероятните си теоретични книги! Представяте ли си, те още не са преведени на български, а ги има на всички големи езици!
Но да се върна на въпроса ти. Всяко начинание се извършва от хора, зад всяко усилие стоят личности, няма такова нещо като анонимен и колективен труд, както сме свикнали от соца. Аз много държа на авторството и труда си, включително и за „Нощни птици“ – измислям го, изработвам го, каня гостите, пиша сценария, водя го, монтирам го – разбира се, че ще държа – и провалите, и успехите са на онзи, който е изработил нещо. И изобщо смятам, че колкото повече хора излизат и заявяват делата си, толкова повече отговорност ще поемат за тях и така някак си ще надскочим повсеместната посредственост и безхаберие, които ни задушават отвсякъде.
Двете жени, които веднага разбраха важността на подобен филм в БНТ, са Петя Тетевенска, която даде зелена светлина за производството на краткия филм „В кадър“, и в най-голяма степен – програмният директор на БНТ Севда Шишманова, която занимавах с бюрократичните и всевъзможни други перипетии около създаването на филма. Тя умее да разбира смисъла на подобни начинания и това е и нейна битка. Освен това кандидатствах на сесията на НДК за копродукции и те станаха наш копродуцент, комисията в състав Владо Трифонов, Михаела Петрова и Оля Груева така прецени, а директорът на НДК Мирослав Боршош веднага задвижи своите хора, благодарение на тях (Пламена Гиргинова е продуцент от страна на НДК) заминах в Париж с Недялко Данов и Милена Гетова и снимахме филма. В БНТ аз дължа много на експертизата на директора на „Екран“ Коста Биков и на Камен Йорданов – те седнаха с мен и помислиха реално как може да стане всичко това, те ми помогнаха да осигурим някакво, макар и минимално, финансиране на филма. А когато разказах на Вяра Анкова, тя веднага взе присърце филма, така той реално започна своето производство в БНТ. И накрая искам да благодаря специално и на Мартичка Божилова, която на няколко пъти се отзова на зова ми за помощ и ми даде безценни съвети.
Но искам да ви кажа, имам едно голямо ново откритие – след този филм аз разбрах, че в БНТ работят прекрасни, талантливи и много сърцати, неизвестни на широката общественост хора. Без тях реално нямаше да има филм, тъй като той е толкова нискобюджетен, че чак мога да се пошегувам – low budget, та даже NO budget. Тези хора – Росита Желева, Велислав Иванов, Надежда Московска, Нели Арнаудова, Ети Каменова, Андриана Кръстанова, Юлияна Боянова, Боян Ковачев, системните инженери Иван Тодоров, Валя и Младен, Малин Арнаудски, Ростислав Владиславов – аз наистина им благодаря.
Същото ми се случи в Париж – там попаднах на двама чудесни „гида“. Асен Кръстев и Христо Гутев от посолството ни там бяха с нас през цялото време и ни осигуряваха всичко, от което имахме нужда – и транспорт, и апартамент, и превод – бяха безценни. Посланик Ангел Чолаков ни посрещна като у дома. Талантливият композитор на авторските парчета от саундтрака Антон Пиперов ги написа точно такива, каквито го помолих, и то в много кратък срок! А моят приятел актьорът Стоян Алексиев каза, че за него е чест да бъде диктор на това.
Така че – на колкото години е Алиса – почти на 3. Бях много бременна, когато написах писмо на проф. Миглена Николчина – тя доведе Кръстева у нас и тя е първопричината всичко това изобщо да се случи! Аз наистина съм много признателна на Миглена – тя е и една от малкото изследователки на Юлия Кръстева у нас.
И ето ни, почти 3 години след това сме пред премиера, даже ще се похваля – с филма днес, 20 април, от 18 ч. ще се открие фестът за документално кино на Найо Тицин Master of Art!
Какво е най-доброто, което би могло да се случи на този филм? [[more]]Да бъде видян от хората, които я познават и се интересуват от нея, да разбули някои митове около личността й, да запознае широката общественост с най-влиятелната и интересна българска интелектуалка и да обиколи света по фестивали. Аз много бих искала повече хора да чуят за нея. И за нас, през нея, да – това е смисълът. Ние имаме и такова лице, тук има страхотни интелектуалци, големи таланти, истински световни хора на мисълта и изкуството. През вратата, която ни отваря Юлия Кръстева, можем да влезем високо вдигнали глава и да не се срамуваме от произхода или предразсъдъците към него.
Искра Ангелова е журналист и актриса, вече 10 години тя измисля и води предаването на БНТ „Нощни птици“. Искра е работила като втори продуцент в сутрешния блок на националната CBS в Ню Йорк „The early show”; като главен редактор, сценарист и водещ на сутрешното уикенд предаване на Нова телевизия „У нас“; като съсценарист и водещ на сутрешния блок на bTV „Тази сутрин“. Тя е специализант на американската фондация Фулбрайт и е завършила магистратурата си по телевизионна и радио журналистика в университета „Емерсън“ в Бостън, САЩ, както и актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, и българска филология в СУ „Климент Охридски“. Искра играе в театъра, пише статии и анализи за периодичния печат, превежда и книги.
