„Истинският Люин Дейвис” щеше сигурно да ми хареса повече, ако не знаех, че е на братя Коен, че е спечелил Голямата награда на журито в Кан и е бил номиниран за Златна палма. Щях да имам по-ниски очаквания и понеже филмът е адски добре направен, разбира се, най-вероятно чувството ми щеше да е много по-положително. [[more]]Но от друга страна, може би пък нямаше да го гледам изобщо... Тези въпроси ме вълнуваха, докато гледах първата му прожекция в рамките на „Киномания” в не много пълната и изключително студена Зала 1 на НДК.
Това е историята на един млад музикант, търсещ своето място на сцената на фолк музиката през 60-те години на миналия век в Ню Йорк. Поет с китара, брада и протъркано кадифено сако. Една седмица с него и неудачите му, минута по минута, събуждане след събуждане – винаги по чуждите дивани, винаги без пари и ангажименти. На ръба на поносимото.
Това, което те хваща в този филм, е равномерното и подтискащо чувство на тъга, черните очи на Оскар Исаак, и може би, песните. Последното не мога да усетя в пълната му мощ, тъй като не харесвам тази музика по принцип, а и в този филм, тя съвсем не е жизнерадостна, като песента от далеч по-ведрия филм на Коен „О, братко, къде си?”. Честно казано, на мен ми липсваше именно малко повече усмивка. Или, все едно – малко повече драма. Но, ако приемем, че целта е била именно тази – да видим миг от един живот, без да го сгъстяваме или драматизираме, а да го видим такъв, какъвто е – да, „Истинският Люин Дейвис” ни показва точно това.
