Това е историята на две жени. Магдалена е стара, Рита е млада. Магдалена живее с още дузина старци в забравено от бога село в Аржентина, в което времето е спряло, гробището е заключено и никой не е умирал от 1976 година. Рита е пътуваща фотографка, която обикаля из далечните краища на родината си в опит да улови отминалото време. Магдалена става по тъмно всеки ден и на светлината на газена лампа меси хляб за селото с хипнотични, повтарящи се движения. Рита танцува в нощта, слушайки Franz Ferdinand на айпода си и споделя бутилката кашаса на селския пияница, седнала до оградата в тъмнината. Магдалена всяка вечер пише любовни писма на отдавна починалия си мъж и ги събира в стара кутия за шапки. Рита снима в черно-бяло света наоколо, отпечатвайки пласт върху пласт безвремието на селото. Магдалена никога не се е снимала, защото спомените са в душата й, която живее до тази на Гилермо във вечността. Рита се опитва в обектива си да улови повтарящия се и изплъзващ се смисъл на нещата и красотата на онова, което е невидимо за очите. Едната живее в уюта на безмълвието и тъмнината на спомените си, другата носи светлина, неподправен възторг и любопитство. Накрая едната ще си позволи да си отиде, защото другата е дошла…
Това е една история за красотата на спомените, за безсмъртието на любовта, за очарованието на носталгията, за изкуството на фотографията, за силата на вярата и за всепобеждаващата и могъща женственост.
„Историите са живи, когато се помнят“ е един от най-красивите и трогателни филми, които съм гледала. Прекрасна селекция на София филм фест!
http://www.youtube.com/watch?v=8ygbGaMx-Q0
