Израелският "Фокстрот" на Самуел Маоз (помните ли "Ливан", отличен със "Златен лъв", който се развиваше във вътрешността на танк?) беше в деветката за чуждоезичен "Оскар", спечели 16 награди (осем родни и три във Венеция, включително Голямата награда на журито) и има оценка 7.5 в IMDb.
На вратата на обикновено еврейско семейство се звъни, отвън са униформени... Идват да съобщят, че синът Йонатан, войник, е загинал. На бащата Михаел Фелдман (Лиор Ашкенази, винаги много добър, както и във "Footnote", също номиниран за "Оскар" ), архитект, хубав мъж на средна възраст с хлътнали бузи и огромни светли блеснали от мъка очи, му записват в телефона аларма с указания на всеки час да пие чаша вода, на майката Дафна (Сара Адлер), смугла привлекателна къдрокоса и емоционална домакиня с панически поглед, полуприпаднала, бият инжекция и тя изпада в дълбок сън. Рутина...
Тягостни часове, самобвинения и самонаказания, ступор, душевна празнота. И точно когато се прибира крехката, изтънчена и нежна дъщеря Алма (Шира Хаас), се оказва, че е грешка - друг войник със същото име е убит. Озверелият и облекчен баща решава да използва всички възможни връзки и да върне детето си.
На изолиран пропускателен пост в пустинята Йонатан Фелдман (Йонатан Ширай), симпатичен леко пълен младеж с набола брада и дяволит нрав, служи с трима другари. Показва им как се танцува фокстрот, рисува графики в скицник, кодошат се, споделят юношески спомени за момичета, мастурбиране, родителски уроци. Живеят в абсурден фургон, който май е на блатиста почва и постепенно се накланя(!), а бариерата на постоянно пустото шосе вдигат рядко. И все пак в един пороен дъжд се изгаврят, къде съзнателно, къде не, с арабска двойка, облечена официално, и ни става противно и неприятно. Но това сякаш ни подготвя за касапницата, която съпровожда следващата проверка, и за гнусната реакция на израелската армия, която всъщност психологически и от гледна точка на последствията е по-малкото зло, но това не я прави по-малко отблъскваща и нехуманна.
Маоз не дава рецепти, но при фокстрота накрая се оказваш на същото място като в началото, перфектна метафора за израелско-палестинския конфликт. В личен план напълно разрушеното, буквално в руини, семейство на Михаел и Дафна преминава през катарзиса на взаимните обвинения (заслужени) - той е слаб, тя нарочно му е създавала усета за сила, но има и причина за неговото дългогодишно поведение, а тя е злобна и отмъстителна. Но поне там, на микро ниво, след гръмотевиците и светкавиците на фамилната буря, има някаква надежда. Блещука светлината на прошката и смирението, на приемането на болката и съжителството с нея.
