Гледах филма „Албърт Нобс“ само за да видя дали в него има друго впечатляващо, освен че Глен Клоуз играе мъж, за което дори е номинирана за Оскар. Оказа се, че друго няма.
Действието се развива през деветнадесети век, когато Албърт Нобс, чието женско име така и не разбираме, работи като иконом в дъблински хотел и събира всяко пени от бакшишите, за да си купи някой ден собствен малък бизнес и да заживее като независим човек. По същата схема той отделя и по някой шилинг, с който да си купи жена, която да му прави компания – за целта се подмазва с дребни подаръци на една от камериерките. Именно тя – Мия Васиковска – е единственото живо същество във филма. Глен Клоуз, която впрочем изобщо не прилича на мъж, а по-скоро на извънземно-хермафродит, играе човек не само с неопределен пол, но и с напълно неопределени емоции, чувства и мисли. Жестовете и мимиките й са така премерени, че изглеждат напълно несъществуващи и тя е статична като кукла през цялото време, така че просто нямаше как да разбера какво разказва тази история. Съчувствие? Съжаление? Смирение? Не почувствах нищо от това. Единственото ясно послание на филма е, че никоя цел не си струва да жертваме себе си и че мизерният живот никога няма да се изплати, дори и с най-красивата мечта. Това обаче е твърде елементарно, за да му се посвети цял филм, а Глен Клоуз изглежда не може да му придаде смисъл. Нито пол.
