В десетката на годишната ми кинокласация (оповестявам я през април след "София Филм Фест") отдавна два филма имат запазено място - "Втори шанс" на Сузане Бийр и "Преди да си тръгнем" на Крис Евънс. От тази седмица още две продукции придобиват същия статут - "Омразната осмица" на Тарантино и обектът на днешната публикация, "Джой".
Признавам, че съм пристрастен към режисьора Дейвид О. Ръсел. С изключение на първия му проект (една досадно предвидима комедия) вижте какво ни е подарил: "Трима крале", "Боецът", "Наръчник на оптимиста", "Американска схема"! "Джой" е на същото ниво, но е подценен в IMdb (6.7) и минава тихомълком през сезона на наградите - номинация за "Оскар" само за Дженифър Лорънс. [[more]]Джой (Дженифър Лорънс) е работеща самотна майка през 80-те с малки деца. Тя е впечатляваща по един нетипичен и стряскащ начин - огнени очи, горда осанка, директен подход. Енергична, дейна, импулсивна, зарита в ежедневни безмислени грижи. Бившият ѝ мъж Тони (Едгар Рамирес) е безработен певец, неудачник и мечтател, но добродушен, мил и все още живее в мазето на къщата ѝ. Там се нанася и баща ѝ Руди (Робърт Де Ниро) - дребен бизнесмен, вятърничав, безотговорен и непостоянен, себичен и хапливо агресивен женкар.
Когато гледаш такива хубави, автентични и достоверни филми (независимо дали са по истински случай, като този), в които надарени, талантливи, но и добри, щедри и открити хора успяват въпреки обстоятелствата, пречките, злобата и завистта, тръгвайки от нулата, ти става хубаво, уютно, светло, завладява те оптимизъм и дори енергия за промяна (друг въпрос е колко те държи). Всички имаме спомени, като Джой за мечти и творчески пориви, но сме ги оставили да избледнеят като стара снимка и сме се отказали от тях от липса на вяра в себе си, воля и смелост, не сме ги преследвали неотклонно и не сме ги осъществили. За разлика от нея.
Повече от Боян Атанасов можете да откриете в личния му блог, статии от който публикуваме с неговото съгласие.
