Исках да гледам всички епизоди на петия сезон на „Оранжевото е новото черно”, преди да напиша текст за него, за да си съставя сама мнение и да не се влияя от коментарите, че сезонът е слаб, твърде суров, хаотичен, че не е вече комедия... Всичко това е и вярно, и не.
„Оранжевото” вече не е комедия и не може да печели награди в тази категория. Но всъщност тази посока винаги е била ясна – комедията беше нужна само като въведение. Това бе по-щадящият психиките начин да се представи една ужасно тъжна история – за съществуването на група жени зад решетките, за преплетените отношения, за причините и следствията в ужасно обърканите им животи, за отвратителната затворническа система.
Ако сте гледали Weeds обаче, този развой от комедия към драма изобщо няма да ви изненада. Вероятно дори сте го усетили в „Оранжевото” от поне три сезона насам. Навремето Дженджи Кохан направи абсолютно същото с героинята Нанси Ботуин. После същата динамика беше заета и от Breaking Bad – всичко започва невинно, необмислено, смешничко, но лека-полека се нагазва в тъмните, тежки, жестоки и тъжни ъгълчета на човешката природа, където няма нищо смешно.
Целият сезон се развива в едни 4 дни, когато затворът остава без надзор, а охранителите стават заложници. Докъм пети-шести епизод гледаш и не ти се иска да повярваш в това, колко е лесно да се дехуманизира една група хора, да се включат механизмите на тълпата и да се разпаднат тези на общността. Докато си блъскаш главата над безсмисленото насилие, героините отключват най-разнообразни психопатии по коридорите на кочината, в която се превръща затворът, и разбираш, че с техния имидж на жертви на съдбата, който беше така грижливо създаван в предишните сезони, е свършено. Насреща зрителят има безмилостни криминални типове, много от тях напълно луди, на които трябва съвсем мъничко, за да се проявят.
После, някъде около седми епизод, сякаш всичко се обръща за добро. Малка група от затворничките успява да формулира смислени искания, други още от началото искат възмездие за убитата в миналия сезон, но това, което им убягва, е нещо, което няма как да знаят – животът навън вече се движи от лайкове.
[[more]] Сезонът е хаотичен като буря, след която всичко ще се проясни (надявам се). Някои елементи са напълно ненужни, например флашбек прекъсванията се поизтъркаха, насилието вече е too much. Някои герои, на които е обърнато много внимание, просто изчезват така, все едно им е писнало да са на снимачната площадка. Актрисите до една са на висотата си, само че се усеща, че се изчерпват и достигат лимитите си. Сред тях най-ярък пример е Узо Адуба (Crazy Eyes), която е голяма актриса и толкова се е сляла с образа си, че е трудна за възприемане извън него, но някак си, въпреки брилянтното си изпълнение, е безкрайно досадна.
„Оранжевото е новото черно” се изчерпва и гледа към задънена улица. Това става. Единият изход от това изчерпване е да се вкарат свежи сили в следващия сезон. Другият е Дженджи Кохан да спре да ни мята във всевъзможни посоки и поне да ни върти около една централна ос, както беше, когато Пайпър беше главна героиня. Така някак си и ние, най-верните останали фенове на „Оранжевото е новото черно”, ще довтасаме до финала.
В заключение, независимо че съм против сериали от повече от 5-6 сезона, смятам, че „Оранжевото” има много какво още да каже и дори е задължително да го направи. Все пак сме в ерата Доналд Тръмп.
