Има едни такива френски филми – със странни герои, с много слънце, с особени парижки апартаменти и с песни, които актьорите пеят, танцувайки под дърветата. Разбира се, „Невероятната съдба на Амели Пулен“ е първото, което ни идва наум. И най-доброто.
„Атила Марсел“ се вписва удачно в тази традиция, без да е сред шедьоврите й. Филмът е първият игрален опит на Силвен Шоме, създателя на прекрасните анимации "Трио Белвил" (2003) и "Илюзионистът" (2010). Авторът е успял да изгради много сполучливо магическа, приказна атмосфера, но не е успял да я изпълни достатъчно с емоции и съдържание.[[more]]Атила Марсел е млад мъж, който не говори след смъртта на родителите си, която го е травмирала завинаги. Отгледан от двете си лели, ексцентрички на преклонна възраст, които дават уроци по танци, Атила е виртуозен пианист и животът му минава между рояла вкъщи и пианото в салона по танци. Един ден Атила случайно попада в апартамента на съседката мадам Пруст, в който открива истинска райска градина – моркови, зеле и аспержи, засадени право в хола на странната дама. Освен другото, мадам Пруст отглежда и специални гъби, от които вари чай и с него човек може да се върне в миналото си. Така с мадам Пруст героят тръгва “по следите на изгубеното време” – името на съседката очевидно не е избрано случайно. Противно на очакванията ни не се случва нищо драматично или разтърсващо, а краят на филма е очаквано оптимистичен.
Приятен филм, който спокойно можех да пропусна, ако не беше тъжният факт, че Киномания е почти единственият ни шанс да гледаме европейско кино, дори и такова – съвсем обикновено и предназначено за някой мързелив следобед в кварталното кино. Само че кварталното ни кино отдавна е в най-близкия мол, а в него френски филми няма, и няма да има...
