Режисьорът Андрей Кончаловски казва, че филмът му е за хората, които не ходят в киното да ядат пуканки, а да съпреживеят изкуството, което ще видят там. Впрочем онези, които помнят „Историята на Ася Клячина, която обичаше, но не се омъжи“, никога не биха посмели да влязат с пуканки на прожекцията.[[more]]Това е филм, сниман без професионални актьори и без сценарий, някъде в далечния север на Русия, където на квадратен километър площ се пада един жител, а без моторна лодка не може да се стигне до цивилизацията и няма нито хляб, нито пари. Ето защо моторът на лодката на пощальона се оказва най-голямата ценност в селото. Всички участници във филма, начело със самия Тряпицин, са истински местни жители. Единствената актриса е младата Ирина (Ирина Ермолова) – неслучилата се любов на пощальона, и тя стои абсолютно нелепо сред „непрофесионалните“ актьори във филма. В този край на света всичко е различно – светлината, която не помръква, безкрайната степ, гората и тихите блата. Хората живеят в пълен унисон с природата, говорят малко и дълго мълчат. Филмът е озвучен изцяло с класическа музика – вечна, божествена и неизменна като самата природа.
Това е филм-писмо от един съвсем друг свят. В него няма суета, никой не бърза, а когато от близкия космодрум излита ракета, местните жители изобщо не я забелязват – тя е част от абсолютно различна реалност. Също както и предаването за мода и стил (подобно на нашето „На кафе“), което пощальонът гледа на закуска. Властта присъства в селото само от телевизора и в лицето на кроткия Тряпицин, който търпеливо се грижи за всички.
Този филм ни напомня тихо, меланхолично и красиво, че изобщо не живеем в най-добрия от всички възможни светове. Още по-малко – в единствения.
