Тази година се появиха два филма за Ив Сен Лоран и това се превърна не толкова в събитие за света на модата и киното, колкото в повод за скандал. Пиер Берже – неговият все още жив и достатъчно влиятелен приятел, спътник в живота, а в последните му дни и официален партньор в граждански съюз – даде благословията си, а също и достъп до архива и колекциите на дизайнера само на екипа на единия филм, а другия заклейми и направи възможното да спре разпространението му.
„Истинският Сен Лоран” е именно този – забраненият филм. Това, разбира се, разпалва любопитството, а и в заглавието на български е добавено „истинският” – впрочем, неясно защо. Сега, след като съм гледала и двата филма, склонна съм да се съглася с Пиер Берже – единият филм е излишен. И излишният е именно този.[[more]]Париж, 1976 година. Анонимна фигура, в която Сен Лоран е лесно разпознаваем, се регистрира под чуждо име в парижки хотел. На въпроса на администратора дали е в града по работа, дизайнерът уморено отвръща: „Не, дойдох да се наспя.” По-късно от стаята си той дава по телефона отдавна отлагано интервю, в което разказва за кошмарите си, за войната в Алжир, лечението с електрошокова терапия, престоя в болница, пристрастеността си към болкоуспокояващи от най-ранна младост. В края на филма ще видим целия епизод отново, но с епилог от Пиер Берже, който ще забрани публикуването на интервюто и нищо от него няма да види бял свят.
Всичко това е истина – Ив Сен Лоран е неуравновесен и зависим от медикаментите през целия си живот. Психическите му проблеми се обострят силно на периоди, но благодарение на подкрепата и желязната ръка на Берже бизнесът на модната къща върви само нагоре, а подробностите остават зад кулисите. Кризите и бурният живот на Сен Лоран не са тайна за никого, но и не са в центъра на интереса към него. Геният му и революцията в модата, която той извършва – това е, което прави Ив Сен Лоран безсмъртен. А именно модата липсва във филма.
„Истинският Сен Лоран” е историята на най-трудните години в живота на дизайнера – кариерата му е във възход, но личните му демони са на път да го погълнат. Той е сам, нещастен, неразбран, мъжете около него се сменят непрекъснато, а голямата му любов е официалният любовник на Карл Лагерфелд. Сен Лоран е като голямо и разглезено дете, което не иска и не може да живее в нормалния свят. Хората, незапознати с подробностите от творчеството или живота му, моментално биха го намразили само въз основа на този филм.
На мен лично „Ив Сен Лоран” ми хареса много повече – направен с мярка, красиво, с любов и уважение към дизайнера. Вярно е, че скандалът продава и че кумирите ни са хора като нас – слаби и уязвими. Но когато скандалът измести изкуството, това вече не е нито красиво, нито истинско.
