Последният ден от живота на Пиер Паоло Пазолини – 2 ноември 1975 година. На пръв поглед най-обикновен ден – Пазолини монтира последния си филм, дава интервюта, преглежда пресата, обмисля книгата си, вечеря с приятели, обядва с майка си и най-добрата си приятелка, а късно вечерта отива при момчетата на гарата, откъдето не се връща никога. Възвишеното и скандалното, смешното и жестокото са преплетени в делника му така, както са вплетени и в изкуството му.[[more]]Уилем Дефо, който прилича доста на Пазолини, е едновременно плашещ и трогателен в мълчаливото си страдание на екрана – човек, чийто живот е непрекъсната, отчаяна борба срещу света и демоните вътре в него. Някои от кадрите във филма са особено въздействащи в този смисъл – как в разтворените вестници пред себе си Пазолини забелязва само мултиплицираните образи на жестокост и насилие, с които са пълни новините, или как, обикаляйки около гарата, във всяко случайно момче вижда отпечатан образа на своя еротичен идеал, подобен на ангелите на Караваджо.
Сцената със смъртта на Пазолини е излишно подробна и потискаща и остави у мен тягостно впечатление. Известно е, че режисьорът е убит с изключителна жестокост и при обстоятелства, неизяснени и до днес. Във филма си Абел Ферара отделя много време на тези кадри и на последващия кошмар в семейството и сред близките му. На фона на документалния сценарий – почти всички реплики във филма са взети от дневниците и интервютата на Пазолини – подобно вглеждане в края на твореца е ненужно. Просто демоните му са го отнесли там, където той никога не се е страхувал да стигне.
