София е един красив зелен европейски град. Мисирков и Богданов са оператори от световна класа. Може би тези два факта са били известни на част от публиката и преди да гледаме този филм, но той ги доказа убедително. Така 31-вата Киномания в София беше открита с един филм, напълно достоен за града и събитието.
„Безкрайната градина“ е вариация върху пиесата „Приятнострашно“ на Яна Борисова. Режисьорът Галин Стоев е заменил в екранизацията популярните театрални актьори с млади красиви лица – Мартин Димитров, Елица Матева, Димитър Николов и Глория Петкова, като последните двама са истинско откритие, поне за мен – талантливи и одухотворени. Във филма участва в последната си роля и Никола Анастасов, но присъствието му е по-скоро почетно, както и се полага за ветеран на неговата възраст.
Разказана в рамките на нашия град, историята на двамата братя и любимите им жени придобива едновременно конкретност – излишно подчертана с привнесените политически елементи, и определена романтика, свързана със самия град и с неговите стари къщи и градини, пълни с неразказани истории. [[more]] Това е историята на една любов – пише го навсякъде в анонсите на филма. Така е, историята е за любовта на двама братя, много близки и много различни, към една жена, която си има тайна градина. В пиесата градината е наистина тайна, тя е невидима и е нещо като мечта, символ на бягството от света в един рай, където са допуснати малцина. Във филма градината е истинска, тя е макет на градина и въпреки своето съвършенство това е просто вещ, а опредметяването на мечтата винаги е разочароващо.
Обичам много всички пиеси на Яна Борисова и вероятно затова очакванията ми към филма бяха доста завишени. Същевременно нямах никакви съмнения, че Галин Стоев ще ги оправдае. Трябва да призная, че съм разочарована, основно по две причини. Първата е именно буквалността на историята, прекалено подробното обясняване на всяка случка и действие, което е в контраст с иначе толкова прекрасната обстановка и романтичността на идеята за градината. Второто е изобщо решението пиесата да се превърне в някакъв безкраен монолог на главния герой, впрочем не достатъчно талантлив да се справи с подобен дълъг и нарицателен текст. В замяна на това пък главната героиня непрекъснато мълчи, доста неизразително, и на фона на подобно неприветливо държание повсеместното влюбване в нея изглежда леко комично.
Разбира се, театърът и киното са напълно отделни изкуства, всяко със свой образен език и естетика. Затова решението може би е да се видят и двете – и филмът, и пиесата, и всеки да избере за себе си. В крайна сметка да се избира между две добри родни произведения на изкуството, винаги е малък празник.
