САЩ в края на 50-те години на миналия век е особена отправна точка за днешните либерални американци. Това е времето на абсолютната власт на клишетата, които виждаме по филмите – предградия с широки улици, нови къщи и подравнени морави, домакини с престилки с къдрички, които пекат сладкиши, работещи бащи с куфарчета и големи кадилаци и послушни деца, които отговарят с „Йес, сър“. Всички тези хора са, разбира се, бели, а ако някой цветнокож се появи наоколо, то той е градинар или прислужница. [[more]] Това е Америка от „Субурбикон“. Това е и великата Америка, към която реферира Доналд Тръмп, при това с всичките й недостатъци – тесногръдие, ксенофобия и насилие над по-слабите и различните. Предполагам именно тази е основната причина филмът на Джордж Клуни да е много по-благосклонно приеман от европейските критика и зрители, отколкото от тези зад Океана. Онова, което за нас е смешно и прилича на карикатура, за американците звучи като зловещо напомняне, че злото е някъде съвсем близо.
„Субурбикон“ е идеалното предградие през 1959 г. Поне докато там не се нанасят първите афроамериканци. Това довежда до редица злонамерени провокации и открито враждебни действия от страна на съседите, целящи да изгонят новодомците възможно най-бързо. Интересен факт е, че семейството от филма съществува в действителност и всичко показано се е случило наистина – крещене и вдигане на шум под прозорците, хвърляне на камъни и развяване на знамето на конфедерацията.
Докато полицията е заета да въдворява мир в тази какофония, в съседната на афроамериканците къща се случват странни неща. Най-напред семейство Гарднър са нападнати от крадци, които убиват майката, а след това доста бързо става ясно, че нищо в това нападение не е случайно. Гарднърови са бащата – Мат Деймън в коронната си роля на неприятен мухльо, майката и сестра й близначка – Джулиан Мур в коронната си роля на широко усмихната психопатка, и детето Ники – миловидният Ноа Джуп. Обирът води след себе си поредица от нелепи и кървави престъпления, до едно в абсурдния стил на братя Коен, но докато Гарднър се разхожда из квартала целият изпръскан с кръв и влачи за краката труп, зад ъгъла комшиите му пеят за Исус и се вълнуват от расовата чистота на квартала.
„Субурбикон“ е екранизация по стар сценарий на братята Коен и някои от сцените са моментално разпознаваеми като техни – те са и най-забавните. Останалото е добавено от Джордж Клуни и дежурния му съсценарист Грант Хеслов и то неизбежно навежда на мисълта как ли биха се справили братята, ако сами бяха адаптирали историята. Двете истории – Коеновската и добавената, са доста ясно различими и всъщност не се пресичат в нито един момент. Това прави филма малко объркан като настроение и послания. Това обаче не променя факта, че всеки детайл е точно на мястото си, актьорите са безупречни, а забавните моменти са достатъчно, за да задържат вниманието до финала.
Дори хепиендът може да се преглътне. В крайна сметка това е великата Америка.
